— Бъди по-конкретен.
— Спиш с писателя. — Побутна очилата си и се приближи към нея.
— И какво, ако спя? — гневно възрази тя. — Какво имаш против?
— Какво знаеш за него? — запита Дейвид с такава неочаквана разгорещеност, че тя онемя. — Появи се неизвестно откъде, вероятно без пукната пара в джоба си. Тук е хубаво местенце — голяма къща, безплатна храна, достъпна жена.
— Внимавай, Дейвид — сопна му тя, когато гневните й очи срещнаха неговите.
— Откъде знаеш, че не е просто използвач? Два милиона долара са дяволски добра примамка.
Гневът избледня пред болката.
— И, естествено, какво друго би могло да го интересува, освен парите ми.
Когато понечи да се отдалечи, той я хвана за раменете.
— Стига, Джеси. — Погледът зад очилата омекна. — Знаеш, че нямах предвид това. Но той е непознат, а ти си… ами просто си много доверчива.
— Такава ли съм, Дейвид? — Преглътна неочаквано бликналите сълзи, докато се взираше в добре познатото лице. — Сгрешила си съм, като съм се доверила?
— Не искам да страдаш. — Стисна лекичко раменете й, преди да я пусне. — Знаеш, че те обичам. — Признанието сякаш го караше да изпитва неудобство. Сви рамене и пъхна ръце в джобовете си. — И дявол да го вземе, Джеси, сигурно знаеш, че Майкъл е луд по теб. От години е влюбен в теб.
— Но аз не съм влюбена в него — тихо изрече тя. — Влюбена съм в Слейд.
— Влюбена си в него? Боже, Джеси, та ти едва познаваш този тип!
Глупавото му възклицание я накара да се изсмее леко, докато прокарваше ръка през косите си.
— О, Дейвид, познавам го по-добре, отколкото си мислиш.
— Виж, дай да се разровя малко за него, да разбера дали не…
— Не! — прекъсна го бързо Джесика. — Не, Дейвид, няма да позволя такова нещо. Слейд си е моя работа.
— Същото беше и с онова нищожество от Медисън Авеню, което те завлече с десет хилядарки — измърмори той. Джесика се извърна и закри лицето си с ръце. Смешно е, помисли си тя. Би трябвало да се засмее. Двама от най-важните хора в живота й взаимно я предупреждават един за друг. — Ей, Джесика, съжалявам — потупа я неловко по косата Дейвид. — Не трябваше да казвам тази глупост. Няма да ти се меся, само… само бъди внимателна, става ли? — Пристъпваше от крак на крак, учуден от внезапния й изблик на чувства. — Нали сега няма да се разплачеш, или нещо такова, а?
— Не. — Думите му предизвикаха лек смях. Звучаха подозрително, както когато беше на дванайсет години и тя се прибираше вкъщи след скарване с поредния си приятел. Приятелското чувство отново се върна, загърбвайки всичко останало. — Дейвид… — Джесика се обърна към него, постави ръце на раменете му и отправи поглед през лещите на очилата дълбоко в очите му. — Ако имаш неприятности, ако си се забъркал здравата в нещо и си допуснал грешка, и то голяма грешка, ще ми кажеш ли?
Очите му леко се присвиха, но не можеше да разбере дали от любопитство, или от угризения.
— Не знам. Предполагам, че ще зависи.
— Няма значение какво си направил, Дейвид, винаги ще бъда на твоя страна.
Тонът й беше прекалено сериозен. Той сви неспокойно рамене и се опита да обърне нещата на шега.
— Ще гледам да ти го напомня следващия път, когато ми се нахвърлиш, защото съм допуснал грешка в счетоводството. Джеси, наистина не изглеждаш добре. Трябва да си помислиш дали да не заминеш за няколко дни.
— Ще се оправя. — И за да не му даде възможност да възрази, продължи бързо. — Но ще си помисля.
— Добре. Трябва да вървя, казах на Майкъл, че днес аз ще отворя. — Целуна я бързо по бузата. — Съжалявам, ако съм бил прекалено строг. Но все пак мисля… — Отново помръдна колебливо рамене. — Е, всеки постъпва според разбиранията си.
— Да — прошепна тя, загледана как се отдалечава към вратата. — Да, така е. Дейвид… ако ти или Майкъл имате нужда от пари…
— Повишение ли ще получим? — запита с бърза усмивка, вече уловил дръжката.
Усмихна се пресилено и отново взе гребена.
— Ще видим, когато се върна на работа.
— Побързай — отвърна той и я остави сама.
Джесика се загледа в затворената врата, после в гребена в ръката си. Във внезапен пристъп на ярост тя го запрати в другия край на стаята. Гледай само какви ги върши! Подпитваше го почти с надежда, че ще й се изповяда, за да може всичко това най-после да приключи. Беше го наблюдавала, беше търсила някакъв знак за вина. А няма да може да се възпре да не направи същото и с Майкъл. Собствената й липса на доверие я ужаси.
Отпусна се на табуретката пред огледалото и се вгледа в отражението си. Не е справедливо да се чувства така — отчуждена от двамата мъже, които смяташе за най-близки. Да дебне за някакъв знак, да ги чака да допуснат грешка. Още по-лошо, помисли си тя. По-лошото е, че иска да допуснат грешка, за да може да приключи с дебненето и чакането.