Взираше се продължително и строго в огледалото. Косата й беше мокра и разбъркана около неестествено бледото лице. Бледността допълнително подчертаваше сенките под очите й. Изглеждаше немощна, вече полусъсипана. Това може да бъде поправено с няколко елементарни трика. Изправи гръб и се зае да нанася грим върху сенките. Ако й е останала само илюзия за сила, ще се възползва от нея възможно най-добре.
Когато телефонът в другия край на стаята иззвъня, тя подскочи и събори малка вазичка от китайски порцелан. Загледа се безпомощно в натрошените парчета, които никога повече няма да могат да бъдат съединени.
Бетси вдигна телефона точно когато Слейд измина последното стъпало.
— Да, тук е. Може ли да попитам кой го търси? — Спря Слейд с многозначителен поглед, докато му подаваше слушалката. — Госпожа Слейдърман — съобщи важно.
Той леко се намръщи и я пое.
— Мамо? — Бетси само изсумтя и се отдалечи. — Защо ми се обаждаш тук? Знаеш, че съм по работа. Някакъв проблем ли има? — запита, докато раздразнението му преминаваше в тревога. — Джанис добре ли е?
— Никакви проблеми и Джанис е добре — вметна майка му в мига, в който й позволи да проговори. — Ти как си?
Раздразнението бързо го завладя отново.
— Мамо, знаеш, че не трябва да ми се обаждаш, когато изпълнявам задача, освен ако не е нещо важно. Ако водопроводът пак се е развалил, просто се обади на домоуправителя.
— За това и сама бих могла да се сетя — отбеляза госпожа Слейдърман.
— Виж, след два-три дни сигурно ще се прибера. Просто задръж каквото е, докато се върна.
— Добре — отвърна кротко тя. — Но ми беше казал да ти съобщя, ако получа някакви новини от агента ти. Ще говорим, когато се прибереш у дома. Довиждане, Слейд…
— Чакай малко! — Въздъхна нетърпеливо и премести телефона в другата си ръка. — Нямаше нужда да ми се обаждаш, за да ми предадеш поредния отказ.
— Не — съгласи се тя. — Но реших, че може би трябва да ти се обадя при положителен отговор.
Понечи да каже нещо, после се спря. Големите очаквания водят единствено до разочарование.
— На новия къс разказ за „Мирър“?
— Ами, спомена и нещо такова… — Известно време остави изречението недовършено, докато Слейд беше готов да се разкрещи насреща й. — Но беше толкова развълнуван от продажбата на романа, че не можах да схвана всичко.
Слейд усети как кръвта започва да пулсира в ушите му.
— Кой роман?
— Твоят роман, идиот такъв! — отвърна тя със смях. — „Втора възможност“ от Джеймс Слейдърман, който предстои да бъде публикуван наскоро от „Фулбрайт енд къмпани“.
Чувствата препускаха твърде неудържимо през него. Опря чело на телефонния апарат и затвори очи. През целия си живот бе очаквал този момент, а сега, изглежда, целият му организъм не беше готов да го приеме. Опита се да проговори, установи, че гърлото му е блокирало и се прокашля.
— Сигурна ли си?
— Дали съм сигурна? — измърмори тя. — Слейд, да не мислиш, че не разбирам английски, пък макар и да е превзетият език на някакъв си литературен агент? Каза, че работят по договора и ще се свърже с теб за подробностите. Разни работи за права за филмиране, права за сериали и всякакви други цифри и клаузи. Разбира се — добави тя, след като синът й остана мълчалив, — всичко зависи от теб. Ако не желаеш аванса от петдесет хиляди… — Почака, после въздъхна майчински. — Винаги си бил от тихите, Слейд, но е смешно. Не трябва ли един мъж да каже нещо, когато най-накрая постигне онова, което винаги е желал?
Винаги е желал, помисли си той замаяно. Разбира се, че тя е знаела. Как изобщо е могъл да се залъгва с мисълта, че е успявал да го прикрива от нея. Парите все още не бяха проникнали в съзнанието му. Продължаваше да чува магическата думичка „публикуван“.
— Не мога да мисля — каза най-после.
— Ами, когато можеш, постегни този, над който работиш в момента. Искат да го видят. Изглежда, си мислят, че са хванали лъва за опашката. Слейд… Чудя се дали съм ти казвала достатъчно често, че се гордея с теб.
— Да — въздъхна тежко той. — Казвала си ми. Благодаря!
Смехът й прозвуча топло в ухото му.
— Точно така, скъпи, запази думите си за романите. Сега имам да провеждам стотина телефонни разговора. Обичам да се хваля. Поздравления!
— Благодаря — отвърна той, все още неспособен да реагира адекватно. — Мамо…
— Да?
— Купи ново пиано.
— Довиждане, Слейд — засмя се тя.
Почти цяла минута остана заслушан в телефонния сигнал.