— Добре, я да видим… — Джесика захапа края на молива, докато преглеждаше бележника, в който бяха отбелязани точките от предишните ръце. — Този път ти намерих слабото място, нали? — Без да дочака отговор, тя започна да пише в бележника. — Според изчисленията, ми дължиш осем долара и петдесет и седем и половина цента. — Остави тефтера и му се усмихна. — Да ги направим осем долара и петдесет и седем кръгло.
— Колко си миличка!
— Просто си плати — протегна ръка с дланта нагоре. — Освен ако не искаш да опиташ двойно или нищо.
— В никакъв случай. — Слейд бръкна в джоба си и извади портфейла, после хвърли една десетачка на масата. — Нямам дребни. Дължиш ми долар и четиридесет и три.
Джесика се усмихна самодоволно и отиде да потърси чантата си в шкафа в коридора.
— Един долар… — разрови в портмонето си тя, след като отново се върна в салона — и… двайсет и пет, трийсет, четиридесет и три. — Пусна монетите в ръката му и се усмихна. — Разплатихме се.
— Няма да ти се размине толкова лесно — сграбчи я Слейд и я целуна дълго и силно. — Щом си решила да ме оскубеш — прошепна, като улови косата й в ръка, — поне трябва да си заслужава.
— Изглежда разумно — съгласи се тя и отново му поднесе устните си.
Господи, как я желае! — помисли си Слейд, докато се потапяше в усещането за нея. Завинаги. Вечно. Всички тези думи, за които никога не си беше позволявал да мисли. Между тях имаше стена — тънката стъклена стена на обществения статут, за която забравяше, когато тя беше в прегръдките му. Не беше в правото си да изпитва това, нито да моли за това, за което му се искаше да помоли. Но тя беше топла и мека и устните й откликваха с желание на неговите.
— Джес…
— Не говори — обви по-плътно ръце около него. — Просто ме целуни още веднъж. — Устните й се притиснаха в неговите и заглушиха думите, които напираха да бъдат изречени. И колкото по-дълго траеше целувката, толкова повече изтъняваше стената помежду им. На Слейд му се струваше, че я чува как се пропуква и се разпада на парчета.
— Джес… — прошепна отново и зарови лице в косите й. — Искам…
Тя трепна и Слейд изруга при звука от входния звънец.
— Аз ще отворя — каза Джесика.
— Не, остави Бетси. — Задържа я още миг, заслушан в ударите на сърцето й до гърдите му.
Джесика на драго сърце кимна с глава. Когато Слейд я пусна, тя се строполи в едно кресло.
— Глупаво е… — започна тя, но в този момент в салона влезе Майкъл.
— Джесика! — Без да обръща внимание на Слейд, той се приближи и взе ръката й. — Толкова си бледа, трябваше да си в леглото.
Усмихна му се, но не успя да възпре пръстите си, които стиснаха неговите.
— Знаеш, че ще полудея, ако остана в леглото. Казах ти да не се тревожиш, Майкъл.
— Как бих могъл? — Повдигна ръката й и докосна с устни ставите на пръстите й. — Особено с Дейвид, който цял следобед мърмори как не си знаела да се грижиш за себе си.
— Беше… — Замълча и хвърли бърз поглед към Слейд. — Беше само малко недоразумение помежду ни. Добре съм, наистина.
— Не изглеждаш добре, изглеждаш изтощена. — Майкъл се навъси. Проследи посоката на погледа й и се взря в Слейд. Откритието бе съпроводено от гняв и неприязън, последвани от примирение. — Трябваше да е в леглото — каза му рязко, — а не да забавлява гости.
Слейд сви рамене и също се настани в едно от креслата.
— Не е моя работа да казвам на Джес какво да прави.
— А каква точно е работата ви?
— Майкъл, моля те! — изпревари отговора на Слейд Джесика и нервно стана. — След малко се качвам, уморена съм. — После се извърна с безмълвна молба към Слейд.
— Много дълго те задържах от работата ти. Днес почти цял ден не си писал.
— Няма проблем. — Извади цигара. — Ще наваксам тази вечер.
Майкъл стоеше помежду им и очевидно не желаеше да си тръгне, макар да съзнаваше, че няма смисъл да остава.
— Ще си тръгна — каза след известно време, — ако обещаеш, че ще се качиш да си легнеш.
— Да, ще си легна. Майкъл… — Прегърна го и почувства познатото стегнато тяло, усети лекия аромат на одеколона му с дъх на морски бриз. — Двамата с Дейвид означавате толкова много за мен. Искаше ми се да можех да ти го кажа.
— Двамата с Дейвид — тихо повтори той и докосна с ръка косата й. — Да, знам. — Хвърли един последен поглед към Слейд, преди да я отдръпне от себе си. — Лека нощ, Джесика.
— Лека нощ, Майкъл.
Слейд изчака да чуе затварянето на входната врата.
— Какво недоразумение си имала с Дейвид?
— Нямаше нищо общо с това, беше лично.
— Точно сега нищо не е лично.
— Но това беше. — Извърна се и го погледна уморено, но той забеляза упоритата бръчица между веждите й. — Имам право на някои лични тайни, Слейд.