Не беше ли казала на Слейд да не иска от нея да бяга? Това е нейният дом, напомни си Джесика, докато пристъпваше напред. Каквото и да става в него, то е нейно задължение. Пое дълбоко дъх, отвори вратата на салона и натисна копчето на лампата.
Слейд изчака, докато задната врата се отвори тихо. Отначало се появи само сянка, но силуетът му се стори познат. Успокоен, той пристъпи на лунната светлина. Дейвид се извърна стреснато и изруга.
— Изкарахте ми акъла — възнегодува той и затръшна вратата след себе си. — Какво правите тук в тъмното?
— Просто проверявам вратите — невъзмутимо отвърна Слейд.
— Тъкмо навреме — промърмори Дейвид. След като включи осветлението, той се приближи до печката. — Искате ли кафе? — запита намусено.
— Благодаря. — Слейд придърпа един стол и зачака Дейвид да излее мислите си.
Последният доклад, който беше получил от Брустър, изясняваше нещата около Дейвид. Името, снимката и пръстовите му отпечатъци бяха подложени на най-сериозна компютърна проверка. В продължение на цял месец беше проследена всяка негова стъпка. Дейвид Райе се оказа точно такъв, какъвто изглеждаше — малко дързък млад мъж, който има талант на счетоводител и обича антикварните предмети. Освен това той имаше, поне в собствените си представи, дискретна връзка със студентка по медицина. Слейд си припомни почти бащинските забележки на Брустър относно увлечението на Дейвид.
Макар първоначално да изпита известно угризение, че не съобщи на Джесика информацията за чистото досие на Дейвид, по-късно Слейд реши, че и без това й е достатъчно трудно да се владее. По-добре е за нея да подозира и двамата, отколкото да е сигурна, че Майкъл Адамс е затънал до гуша в историята с контрабандата.
— Майкъл! — Джесика се взираше, изправена пред истината и не желаеща да повярва.
— Джесика! — Той се изправи с части от бюрото в ръцете си, като трескаво търсеше някакво достоверно обяснение за присъствието и действията си. — Не исках да безпокоя. Надявах се, че си заспала.
— Да, сигурна съм, че си се надявал. — Въздъхна и примирено и затвори вратата след себе си.
— Имаше проблем с тази част — започна Майкъл Исках да…
— Моля те, недей! — Джесика прекоси стаята, наля пръст бренди и го изпи. — Знам за контрабандата, Майкъл — заяви му с безжизнен тон. — Знам, че си използвал магазина.
— Контрабанда? Ама наистина, Джесика…
— Казах, недей! — извърна се рязко, пришпорена от гнева и отчаянието. — Знам, Майкъл! Също както полицията.
— О, Господи! — Лицето му пребледня, докато се оглеждаше с безумен поглед. Остава ли му някаква пролука за бягство?
— Но искам да знам защо. — Гласът й бе тих и спокоен — Дължиш ми го.
— Нямах изход. — Пусна парчетата от бюрото да паднат на пода, после започна да рови за цигара. — Няма изход, Джесика. Той обеща, че няма да бъдеш замесена, че дори няма да разбереш. Трябва да повярваш, че никога не бих те забъркал в това, ако имах избор.
— Избор — отрони тя и си помисли за Слейд. — Всички правим своя избор, Майкъл. Какъв беше твоят?
— Преди две години, в Европа… — Дръпна жадно от цигарата си. — Загубих пари… много пари. Повече, от колкото можех да си позволя, и то от неподходящ човек — Хвърли й бърз, умоляващ поглед. — Обработиха ме. Сигурно си спомняш, когато взех онези две допълнителни седмици в Рим. — Пое дим и бързо го издуха навън. Бяха професионалисти… Минаха дни, преди отново да мога да ходя. Когато ме постави пред алтернативата да остана завинаги инвалид, приех условията му. — Майкъл прокара ръка през косата си и се приближи до барчето. Наля си чист бърбън, като разплиска няколко капки, и го изпи на един дъх. — Знаеше кой съм, естествено, семейството ми, връзката ми с твоя магазин, безупречната ти репутация. — Алкохолът временно му вдъхна сили. Гласът му укрепна. — Нещата се подреждаха прекрасно за него. Не беше заради парите, Джесика, просто исках да остана жив. А след това… вече бях затънал твърде дълбоко.
Усети как нещо в нея трепва жалостиво и бързо го потуши. Никаква милост, заповяда си сама. Няма да получи съжалението й сега.
— Кой е той, Майкъл?
— Не — поклати глава и се обърна с лице към нея. — Няма да ти кажа. Ако разбере, че знаеш името му, няма да бъдеш в безопасност.
— В безопасност? — изсмя се късо тя. — Ако си бил толкова загрижен за безопасността ми, можеше да ми кажеш да не се разхождам по брега, когато някой се кани да ме застреля.
— З-застреля… Мили Боже, Джесика, не мислех, че ще… Заплашваше, но никога не съм вярвал, че наистина опита да ти стори зло. Щях да направя нещо. — Ръцете му трепереха и ръсеха пепел по килима. С рязко движение на ръката Майкъл захвърли цигарата в огъня. Молих го да не те замесва, заклех му се, че ще направя всичко, каквото поиска, но да не те закача. Обичам те, Джесика!