А над поредицата от живи картини — видението на детството, необикновено ярките образи на земния живот — вземаше връх лицето на един познат странник.
Дали беше собственото му отражение? Не. Имаше тънка разлика. Смътна бъркотия. Загадката го измъчваше до момента, когато потресен разбра, че това е лицето на брат му.
За пръв път, откакто „Пилот 7“ се бе вдигнал от Коперник, си спомни за Ото. Във всичките му мисли, във всичките му сметки Ото беше бяло петно.
Но сега лицето стана по-отчетливо, по-реално. Дори по-реално от самия него. Сякаш колкото по-реален ставаше Ото, толкова повече той, Макс, избледняваше. Като че ли той, звездният кораб и дори самият преход се бяха превърнали чисто и просто в сън, простиращ се през светлинната бариера обратно към пространство-временен свят; и през всичко това, през едно ултраизмерно царство на телекинезата или извънсетивното възприятие се стигаше до потънал в мрак друг интелект, който става приемател.
Макс смътно се опита да си спомни психологическата теория за емпатията — einfühling — по отношение на близнаците и суперблизнаците. Но това се оказа непосилно за него. То пречеше на растящата реалност на Ото. Такова нещо не можеше да се разгледа добре в свръхестествения сумрак.
Затова зачака, опитвайки се да не мисли, че ще се удави. Мъчеше се да се убеди, че сивият поток на зората — водовъртежът на изолацията — накрая ще се отдръпне.
И подтикван от пълната самота на прехода, отчаяно затърси другарство, овеществи един жив сън, овеществи един свидетел в първото пътешествие до звездите…
Координаторът Янсен гледаше човека отсреща, който спокойно отпиваше от кафето си.
— И твърдите, че въпросът бил само да установите връзка?
— Аз не употребих думата „само“ — отвърна Ото Райгнер. Поколеба се и добави: — Представете си го като някакъв резонанс, неограничен от време или пространство.
— Дявол да го вземе, звездният кораб не е бил нито във времето, нито в пространството — възрази Янсен раздразнено. — Нима се мъчите да ме убедите, че това извънсетивно възприятие може да действува на подпространствено равнище?
— Защо не? — каза професор Райгнер. — Вземете например предусещането. То е установен научен факт. Хора, надарени с тази способност, могат да предричат бъдещи събития при лабораторни условия. А къде се намира събитието в момента на предричането? То не е нито в пространството, нито във времето. Още не е възникнало.
— От подпространството ли ще възникне? — запита Янсен скептично.
— Може би; не зная. Искам да изтъкна само, че събитието трябва да има известно условие за съществуване на равнище, което не можем да доловим с нормалните си възприятия.
Координаторът гледаше навъсено от наблюдателния купол на ракетата, сякаш немите скали на Коперник щяха да потвърдят или отхвърлят по някакъв начин това фантастично обяснение.
Най-после каза:
— Няма смисъл да си губим времето тук. По-добре да отидем отново в Лунния град. По пътя ще можете да ми разкажете останалото.
— А завръщането на звездния кораб? — попита професорът.
По устните на Янсен заигра тънка усмивка.
— Струва ми се, казахте, че това ще стане след около двадесет часа. Отлично, ще бъдем тук да го посрещнем… стига да не се разбие. Защо сте толкова уверен, че ще се завърне?
— Защото помагах в програмирането — отговори професорът уморено.
Координаторът повдигна рамене. Той се обади на пилота по диафона и му даде напътствия. После се обърна към професор Райгнер:
— Можете да ми разкажете останалото, когато излетим. Започнете от момента, когато сте се свързали. Тия физически галиматии трудно се смилат. А вие разбирате ли ги?
— Не повече от преди — бе сухият отговор. — Както виждате, те ме състариха значително.
Леко потреперване показа, че ракетата се издига плавно. Коперник бързо изчезна в далечината. Гледайки през наблюдателния илюминатор, професорът виждаше само полюляващо се пъстрило от звезди. Почувствува безпричинен студ и започна да трепери.
Трета аудитория на университета „Бърд“ в Международната зона на Антарктида беше препълнена. Професор Ото Райгнер току-що бе започнал встъпителната си лекция.
Младежката му фигура контрастираше странно със сериозния и понякога помпозен начин на изразяване и човек трудно можеше да си представи, че главно благодарение на него Антарктида се бе превърнала в един от големите хранопроизводителни райони на света.
Аудиторията — предимно млади инженери, биохимици и лекари — слушаше с почтително внимание.
— При население четири милиарда — казваше професорът — глупаво би било да очакваме почвата на нашата планета да задоволява достатъчно и до безкрайност всичките ни нужди. Всички вие знаете всеобщата враждебност към хидропониката. Излишно е сега да се впущаме в този въпрос. — Той млъкна. Като че залитна и изведнъж се улови за гърдите.