Слушателите се наведоха напред изчаквателно. Чуха се приглушени възклицания и ироничен шепот за последиците от преливане. Но професорът, съвземайки се бързо, продължи, като че ли нищо не се е случило, и публиката се успокои.
— Достатъчно е да спомена, че с широка пропаганда и образователна кампания постепенно се ликвидират сегашните нелепости и подозрения. — Нова пауза. Райгнер се олюля като пиян и се улови за един стол, за да не падне.
Из залата се понесе тих шепот. Някои от предните редове станаха, с неувереното намерение да окажат помощ. Но професорът отново се овладя бързо и с властен жест им махна да се дръпнат.
— Във всеки случай всеобщото недоверие към хидропониката и други революционни методи за производство на храни фактически няма толкова значение. С увеличаването на населението ние ще се убедим, че гладът е голям рушител на предразсъдъците. Аз… аз… желая вместо това да… да насоча вниманието ви… върху…
Лицето на професора беше мъртвешки бледо.
Внезапно той се строполи. Но преди да падне на подиума, един лекар скочи към него.
След кратък преглед го вдигнаха на носилка за оказване на бърза помощ и го пренесоха в една малка стая за почивка. Той остана в безсъзнание общо два часа и петдесет минути. При първоначалния преглед лекарите не можаха да установят нищо; всички реакции бяха нормални.
Но докато спореха помежду си и извършваха по-сложни проверки на сърцето и мозъка, наставаше бавна и необяснима промяна.
Пигментацията на Райгнер се изменяше. Кожата му провисваше и се покриваше с петна. Тъмната му коса неусетно придобиваше матов кафеникаво-сив цвят, после се прошари, след това се появиха бели нишки. И докато повечето от медиците бяха като парализирани от такова невероятно ускоряване на процеса на стареене, един от по-схватливите направи друго интересно откритие: професор Райгнер бързо отслабваше.
Накрая той се свести. Отначало не можеше да повярва, че е бил в безсъзнание близо три часа. Но фактите бяха неоспорими.
Професор Райгнер се погледна в едно огледало, усмихна се тъжно и рече:
— А сега, господа, моля някой от вас да ми запази място на следващата ракета за Луната.
Помислиха го за луд. Попитаха защо е нужно това. Помъчиха се да го обяснят с връзка между някаква психоматична криза и натраплив подтик да отиде в Лунния град. Професор Райгнер не им даде обяснение. Само повтаряше молбата си с все по-голяма настойчивост.
Накрая се предадоха, но се опитаха да го накарат да си вземе придружител, като изтъкнаха, че е възможен нов пристъп.
Професорът любезно отказа. Нямало да има вече „пристъпи“, заяви им той, знаел това.
И тъй като престижът му в научния свят беше значителен и никой от лекарите нямаше смелостта да каже какво мислят всички, за професор Райгнер бе запазено място в лунната ракета.
Дори когато пътуваше към космодрума, процесът на стареене продължаваше.
Сивата здрачна светлина на прехода преминаваше като все по-ярка вихрушка през едва мъждеещия сумрак в звездния кораб. Командното табло и целият навигационен отсек като че трептяха бавно между съществуване и несъществуване. На Макс Райгнер не оставаше друго, освен да чака и да се надява.
Но сега имаше нещо по-реално от цялото звездно пътешествие, нещо, което сдържаше напора на безумен смях, почти на път да извърши своя собствен зловещ преход. Съществуваше… връзка; прозрачният образ на Ото Райгнер постепенно стана непрозрачен, постепенно се облече в илюзорно вещество. Гледайки като хипнотизиран, Макс виждаше, че устните се движат. Не чуваше никакъв звук, но думите проблясваха ясно в съзнанието му.
И изведнъж усети как мисловният поток, двупосочният поток от образи тече между собственото му съзнание и съзнанието на брат му.
Ликът на Ото се стопи в тъмни облаци на обърканост, внезапно пронизани от цял рой въпроси.
Макс предаваше образи на Звездна база 3, на „Пилот 7“, издигащ се от Коперник, на идеята на Хагарти за слънчева империя, на цифрите, излизащи от импулсния преобразовател, на самия себе си, когато вкарваше цилиндъра с въглероден окис в спалнята, на своята рушителна обиколка и на пътуването на звездния кораб към прехода.
С отговора си Ото изразяваше разбиране и странно състрадание. После блесна картина със звезди, върху която бе положена голяма въпросителна.