Макс отвърна с изображение на Процион.
Ото излъчваше съгласие. После предаде картина на аудиторията в университета, на себе си на катедрата, на внезапния си припадък.
Макс изпитваше безпокойство и чувство за вина. Ото откликна с увереност и любопитство. Той обикаляше навигационния отсек, оглеждаше звездния кораб, докато Макс лежеше на своята кръгла койка — изтощен, но вече не сам. След малко Ото също легна на една кръгла койка и зачака.
Макс погледна с усилие командното табло. Всичко продължаваше да блещука, все така замъглено. Но му се стори, че стрелката се наклонява към намаляване на скоростта. И изведнъж сивкавото сияние стана нетърпимо. Той затвори очи, но сиянието като че проникваше в тялото му, като че минаваше мъчително през мозъка му.
Сиянието се превърна в непрекъснат тътен — тътен на светлина, избухваща в звездния кораб. Накрая му се стори, че самата маса от лъчиста енергия ще избухне и ще помете всичко.
После изведнъж не остана нищо освен мрак. Странният вълнов свят на прехода образува последната огромна вълна. След това се скъса като опъната докрай струна. И остана само черното необятно пространство, далечният гоблен на звездите и един кораб, който като че ли беше неподвижният център на една бавновъртяща се вселена.
Изтече много време, преди Макс Райгнер да отвори очи. Тогава се изправи, като се олюляваше, взря се, сякаш не вярваше на очите си, във вече плътните очертания на навигационния отсек, и залитна към най-близкия наблюдателен илюминатор.
Съзвездията се бяха преместили леко, но общият вид на небето беше почти същият. Без затруднение различи Бетелгойзе, Алдебаран, Сириус и други.
Точно пред него се намираше странно слънце, бяло и сияйно. Предположи, че то отстои на около двадесет светлинни минути, и се почувствува горд от успеха си. Дори през затъмнения плексиглас то сияеше толкова силно, че беше невъзможно да го гледаш. Не можеше да има съмнение кое е то.
Процион.
Обърна се, видя Ото до себе си и отвори уста да заговори. Думите станаха звуци и изпълниха звездния кораб със своя смисъл.
— Фантастично — каза координаторът Янсен, — просто фантастично; вярвам ви, дявол да го вземе. Всъщност съм принуден да ви вярвам. Иначе… — Той кимна безпомощно и се взря в Ото Райгнер, сякаш всеки момент очакваше професорът да изчезне, но той продължаваше да отпива от неизчерпаемото си кафе.
Намираха се в частния апартамент на Янсен в Лунния град, където сега професорът довършваше разказа си в сравнително удобна обстановка. Дори за краткото време, откакто бе пристигнал на Луната, на външен вид професор Райгнер като че ли бе остарял с още няколко години. Координаторът започна да се чуди дали това е просто от умора, или „процесът“ продължава. Ако е второто, колко време ще мине, докато настъпи старостта и умът, и тялото му се изродят едновременно?
Професорът, изглежда, отгатна мислите му.
— Не много дълго — каза той тихо. — Напрежението беше твърде голямо. Обмяната на веществата ми вече се изчерпва. Това беше втората причина, поради която трябваше да бързам да дойда тук.
— А коя беше първата? — запита Янсен бързо.
— Искам да видя завръщането. Така цялата работа ще изглежда завършена.
Координаторът мълча няколко секунди, после каза внезапно:
— Ами планети? Имаше ли планети… или нямахте време за наблюдение?
— Две — отговори професорът. — Макс направи приблизително изчисление и каза, че трябва да са най-малко четири. Успяхме да видим двете с далекоглед.
— Достатъчно близо ли бяха, за да се различат подробности?
— Не. Едната приличаше горе-долу на Марс, но с повече кислород. Подходяща е за развитие на живот. Може дори той да има сложна форма.
Янсен не можеше да скрие раздразнението си.
— Защо е било нужно да се опитва да удари историята по главата с лост? Защо, по дяволите, е вземал решения от наше име?
— Кой… Макс ли? Казах ви какви бяха съображенията му.
— Несериозни. Измислени.
Райгнер се усмихна едва-едва.
— Но за него сериозни. Когато хората разберат подбудите на индивидуалисти като Макс, може би ще бъдат способни да извършат пътешествие до звездите. Но не и преди това, според мен.
— Съгласни ли сте с него?
— Донякъде. Само че съзнавам безполезността на опитите да се сложи спирачка на историята.
Янсен закрачи напред-назад.
— Предполагам, че няма съмнение в това… тоест, че звездният кораб се е разбил? Да можехме поне да приберем тоя двигател „Азимов“!
Професор Райгнер пак си наля кафе.
— Още докато разработвахме програмирането за обратния път, Макс вече умираше. Той знаеше това, аз също го знаех. Всички тези усилия се бяха оказали прекомерни за него — не самият преход, а другите неща. Усилието да се реши против волята си да убие единадесет души, да разруши звездната база и накрая напрежението на психопроекцията. Във всеки случай преходът не е работа за сам човек.