— Всъщност той не е умрял, докато сте били там, нали? — настойчиво попита Янсен.
— Това би било невъзможно — каза професорът. — Той ме държеше във властта си. Как можех да остана в материална форма с направляващ ме мъртвец?
— И затова не сте могли да бъдете свидетел на смъртта му?
— Да. Когато пристъпвахме към обратен преход, Макс беше твърде слаб, за да ме задържи. Аз буквално изчезнах.
— Значи е било теоретически възможно да промени програмата на разбиването — забеляза Координаторът с надежда.
— Но не по време на прехода… и мисля, че това би го убило.
— Но после, ако беше оцелял…
— Ако беше оцелял — прекъсна го професорът уморено, — би било възможно. Но какъв смисъл? Защо да обезсилва собствените си подбуди?
Янсен повдигна рамене.
— Във всеки случай не мога да разбера логиката на цялата тая работа. Само се залъгвам със съкровената надежда, че има шанс едно на милион.
Ото Райгнер се изправи и прокара ръка пред очите си. Няколко секунди той като че ли не беше в състояние да се съсредоточи както трябва. После се овладя.
— Време е да се връщаме на Коперник — каза той. — Не искам да закъсняваме.
Мракът все още беше мракът на междузвездните бездни, ала скоро щеше да настъпи друг мрак, непроницаем, безкраен.
Докато звездният кораб бързо напредваше към прехода, зад него бялото кълбо на Процион започна да сияе с мътночервена светлина. Скоро червенината се засили, разпростирайки се към други звезди и през съзвездията. След малко корабът премина плавно към скорост на сближаване.
Макс Райгнер лежеше безпомощно на кръглата койка, държейки очите си отворени само с крайно физическо усилие. Тъжно се питаше дали ще може да остане жив до прехода.
Образът на Ото вече трептеше, ставаше отново прозрачен. Скоро Макс нямаше вече да бъде в състояние да го задържа. Скоро щеше да настъпи отново страшната изолация — кратка прелюдия към вечността.
В съзнанието му се въртяха видения и той разбра, че Ото използува мисловния поток, за да го предупреди за предстоящото си заминаване и да запита има ли Макс някакво желание, когато той се върне на Земята — ако изобщо се върне.
Напрягайки се, Макс се помъчи да мисли. Трябва да предаде някакво послание или решение. Но му се струваше, че вече нищо няма значение. Нищо не можеше да му дойде на ум.
Предаде отрицателен отговор, а после поблагодари и се сбогува — всичко това примесено безразборно с видения от детинството, с общи преживявания в един свят, нереален като сън.
Внезапно Ото предаде изображения на Лунния град, после — въпросителна.
Макс почувствува странен порив да се опита да предаде видоизмененията на „Азимов“, после се ядоса на слабостта си и разбра, че така или иначе няма време. Подхвърли един безопасен отговор, незаангажиращ отговор: Кажи ми каквото знаеш.
Ото отвърна утвърдително. После започна да съставя друг образ. Той остана неясен. Отказваше да се оформи в съзнанието на Макс. Изчезна неузнаваем. Макс чакаше Ото да опита отново. Но втори опит не последва.
Макс обходи с помътен поглед навигационния отсек. Нищо не се виждаше. Само странното блещукане, което бе запомнил.
Само сивата здрачна светлина на прехода.
Инспекционната ракета кръжеше на пет хиляди фута височина над Коперник. От земната светлина дъното на кратера приличаше на гладко езеро.
Безизразният поглед на Координатора се местеше ту към кратера, ту към небето.
— Това е четиринадесетата обиколка — каза той. — А никакъв звезден кораб. Ако има грешка във времето, каква е според вас вероятната й величина?
Професор Райгнер не обърна внимание на въпроса.
— Ще дойде — настоя той.
Но Янсен не споделяше увереността му. След тричасово напрегнато очакване той започваше да се чувствува малко измамен.
С въздишка пилотът насочи ракетата по петнадесетата й обиколка, мислейки си колко ли ще продължава така.
И изведнъж звездният кораб се зададе. Всички го видяха в един и същ миг — стрела от светлина, която, завивайки, излизаше плавно от празното пространство. Видим на повече от сто хиляди фута, едва след около две минути той слезе на височината на инспекционната ракета. Звездният кораб мина на пет-шест мили от нея, описвайки бавно дъга, простираща се към северната част на Коперник.
— Всемогъщи боже, готви се да каца! — извика Координаторът. — Карайте след него — заповяда той на пилота — и се спуснете колкото е възможно по-наблизо.