Професор Райгнер се облегна уморено на стола си.
— Звездна база 3 не съществува — каза той. — Не съществува и звезден кораб… Не ме питайте отде зная. Ще ви кажа, когато огледаме останките.
Янсен не беше от бавнореагиращите. Той натисна копчето на диафона и даде нареждания да се приготви инспекционна ракета. После се обърна отново към Райгнер:
— А какво е станало с персонала?
— Мъртви са — отговори Райгнер равнодушно. — Всички до един; ще ви покажа къде са труповете.
— А брат ви?
— И Макс е мъртъв. Но няма да го намерим… Не още.
Единственото, което направи впечатление на Янсен, беше пълната увереност на Райгнер. Ала Координаторът знаеше, че професорът за пръв път посещава Луната; как можеше тогава да му е известна катастрофата, новината за която още не бе стигнала до Лунния град?
Странно, Янсен нито за миг не се усъмни в професора. И изведнъж си спомни един интересен факт за братята Райгнер. Те бяха еднояйчни близнаци.
Внезапно Координаторът си представи мислено Макс Райгнер: висок, тъмнокос, енергичен мъж, който на вид нямаше и четиридесет години. После се вторачи недоверчиво в човека от другата страна на бюрото си — в човека с бяла коса и набръчкано лице; висок наистина, но съвсем съсухрен.
Ото Райгнер, изглежда, отгатна мислите му.
— Преди три дни — каза той — бях с двадесет години по-млад. И за това ще ви разкажа. Но по-късно.
От диафона на Координатора се чу глас:
— Инспекционната ракета е готова, сър.
— Благодаря ви. — Изведнъж Янсен съобрази, че не е твърде гостоприемен към тоя човек, който бе пропътувал двеста и четиридесет хиляди мили, за да се срещне с него. — Не желаете ли да си починете, преди да тръгнем, професоре? Или може би да хапнете? Коперник отстои на около хиляда и двеста мили оттук.
Райгнер поклати глава:
— За колко време може да се стигне дотам?
— За около четиридесет и пет минути.
— Аз преживявам с кафе и успокоителни лекарства — каза професорът. — И едното, и другото може да взема по пътя. Така е, когато човек за една нощ прескочи двадесет години.
Екваториалният кратер Коперник беше облян от зелената земна светлина. Взирайки се през визьора на шлема си, докато ракетата все още кръжеше на хиляда фута височина, професор Райгнер беше благодарен, че зеленото сияние смекчаваше резките контури на планините и пустите скалисти плата, които те обкръжаваха.
Янсен заговори на пилота:
— Слез край главните постройки… по-право до това, което е останало от тях.
Ракетата се спусна надолу, направи реверанс като балерина и кацна грациозно на опашката си. Още преди моторите да спрат, Янсен вече слизаше по стълбата. Райгнер тромаво го последва, тъй като засега не бе привикнал към слабото притегляне.
Закрачиха мълчаливо към един малък, несъмнено отскорошен кратер, заобиколен от няколко изкривени напречни греди и метални плочи, разкъсани и смачкани като хартия.
По личното радио на Райгнер долетя гласът на Янсен, остър и напрегнат:
— Изглежда, е било атомна граната. Но тук нямаше такива гранати.
— Не, имаха бракуван двигател „Азимов“ — каза Райгнер. — Макс го взе от една спомагателна ракета и промени синхронизацията. Искаше да е сигурен, че всички запаси ще бъдат напълно унищожени.
— Разбирам. — Координаторът вдигна парче метал и го заоглежда. — Какво знаете за междузвездния двигател „Азимов“?
— Само това, което ми каза Макс.
— Много ли?
— Боя се, че не е достатъчно, за да бъде от някаква полза. Моята специалност е биохимията, а не физиката на подпространството.
Янсен обикаляше полека миниатюрния кратер, като го оглеждаше с напрегната съсредоточеност. Райгнер се стараеше да не изостава от него.
— Мислите ли, че е бил невменяем? — запита Координаторът внезапно.
— Дайте ми конкретно определение за невменяемост и ще ви отговоря.
Гласът на Янсен звучеше много тихо, като че говореше на себе си:
— Пет години са много дълго време. Никой не може да извърши петгодишен рейс без последици. А този кръгъл глупак не искаше да се връща на Земята дори за два-три месеца. Твърдеше, че е винаги способен да извърши преход плюс две… И ето как завършва това.
— Завършило е с преход плюс десет — каза Райгнер спокойно. — И повече е щял да постигне, но импулсният преобразовател е изключил. Тогава е разбрал, че когато Азимов е конструирал първоначалния модел, не е предвидил всички последици при надхвърлянето на светлинната бариера. Според Макс Азимов просто се е надявал да създаде двигател, с който хората да стигат до звездите в течение на един човешки живот. Бил е готов да се задоволи с безопасен преход минус пет. Изглежда, не му е дошло на ум, че ако човек действително успее да навлезе в плюсовия диапазон, открива му се възможност за безкрайно дълги поредици. Когато Макс достигнал плюс десет, се сетил, че периодът на прехода може да се удължава, като при безкрайност би се свел до един миг — тогава сигналите щели да се връщат от всички части на космоса едновременно. По този начин звездният кораб можел да прескача от галактика на галактика, без, буквално казано, да губи каквото и да е време.