— Десет пъти по-бързо от светлината! — възкликна Янсен. — Дявол да го вземе, той трябва да е бил луд! Дори и да го е постигнал, каква полза от това? Какво би могъл да чувствува човек при скорост десет светлинни години на земна година?
— Това е абсолютната продължителност — каза Райгнер. — Може да се нарече единствено с името „насочена неподвижност“. Всъщност човек ще пада през тъканта на пространството, докато достигне предварително определеното намаляване на скоростта. Когато забави до скоростта на светлината, ще излезе пак във временно-пространственото измерение. Ще да влезе отново в действителния свят, такъв, какъвто изглежда на ония, които съществуват при подсветлинни скорости. В процеса на това навлизане може да придобие способност да се ориентира — тоест да избере желаната звездна система и да използува нейната подсветлинна скорост като един вид спирачна бариера. Ефектът ще бъде като при ракета, забавяна от гъста атмосфера, само че в този случай атмосферата ще се състои от поредица електромагнитни полета. Във всеки случай такава беше теорията на Макс. И той я доказа.
Лицето на Янсен беше почти напълно скрито от шлема му, но гласът му трепереше от вълнение.
— Той е могъл да я докаже само като пътува до някоя звезда. Но дори да се е опитал да стигне до Проксима от Центавър, близо една година не би могъл да се върне с доказателството. Освен ако преходът е бил повече от плюс десет.
Професор Райгнер мълча няколко минути. После каза:
— За отиване до Процион и връщане обратно, мисля, са нужни двадесет и една светлинни години. Представете си степента на ускорение, ако този път може да се измине за четири дни.
— Да не искате да кажете, че…
— Съжалявам, че съм принуден да играя ролята на загадъчен, Координаторе, но за да ви убедя в обяснението си, се налагаше да ви докажа, че База 3 е унищожена и че не съществува звезден кораб. Истината е толкова невероятна, че не може без доказателство.
Янсен гледаше разрушените инсталации.
— Бих се учудил, ако истината не беше невероятна — каза той сухо. — Впрочем къде са труповете?
Райгнер посочи. На четвърт миля разстояние, до останките на една жилищна постройка, стоеше лунен влекач.
— Те са знаели твърде много. Помогнали са за усъвършенствуването на двигателя „Азимов“. Видели са как той е достигнал преход плюс десет със спомагателната ракета. Затова Макс ги е убил.
— Но защо, за бога?
— Вие самият намекнахте за невменяемост, но не е толкова просто. В течение на пет години Макс не се замисляше до какви усложнения ще доведе успехът. После, когато теорията стана факт, когато беше във възможностите му да даде на човечеството средство за овладяване на междузвездното пространство — дори за установяване на господство над галактиката, — той изведнъж разбра, че човекът още не е готов да използува такива чудовищни възможности. За нещастие двигателят „Азимов“ не беше само негова тайна. Ако унищожеше звездния кораб и спомагателните ракети, пак щяха да останат хора, способни да построят други. Затова ги е убил.
Докато Райгнер говореше, бяха тръгнали към влекача.
— И все пак това отговаря на дефиницията ми за невменяемост — каза Координаторът мрачно. — Човек не е в състояние да взема сам такива решения. Не може да се нагърби като върховен съдник да решава сам кое е добро за целия човешки род… Вие споменахте за Процион. Значи ли това, че той е тръгнал с кораба на пробно пътуване? Не разбирам.
— Последното доказателство — рече Райгнер — е, че какъвто и да беше Макс, все пак си остана учен. Трябвало да се увери извън всякакво съмнение, че човек може да оживее при прехода… и че не е убил колегите си напразно.
— Той трябвало да се увери — изръмжа Янсен ядно. — А ние, останалите, сме без значение.
— Не съвсем — отвърна професорът. — Макс си взе свидетел, човек, който има добър шанс да оцелее. Не искаше да ви остави с една неразрешена загадка.
— Кого взе?
— Мен — отговори професор Райгнер.
Бяха стигнали до влекача. В херметизирания му отсек имаше единадесет грижливо наредени трупа. Но въздушният шлюз беше отворен. Янсен пропълзя през него и огледа умрелите. Нямаше никакви следи от насилие.