— Нужно ли е единадесет души да умрат, за да се спаси човечеството? — В гласа му имаше горчивина. — Дори и да е така, не мисля, че тия младежи биха оценили историческата перспектива. Как го е направил?
Райгнер се взираше печално в труповете.
— С въглероден окис. Станало е, преди да установим връзка. Сигурно не са се мъчили.
Янсен излезе от влекача, като затвори подире си въздушния шлюз. Той изгледа професора изпитателно. Но земната светлина, която блестеше във визьора на шлема му, добре скриваше изражението на Райгнер.
— Да бъдем откровени, професоре. Вие нито веднъж досега не сте били на Луната, а предприемате пробно пътуване с кораб, използуващ двигателя „Азимов“. Никога не сте били в База 3, а знаете всичко за унищожаването й. Възрастта ви е четиридесет и пет години, а изглеждате на повече от шестдесет. Мисля, че е време да съобщите някои малки подробности.
Зловещият смях на Райгнер прозвуча по приемателя му като рязко грачене.
— Има още нещо, Координаторе. Звездният кораб трябва да се върне след около двадесет часа.
Програмиран е да се разбие тук, на Коперник.
Нищо вече не беше в състояние да учуди Янсен.
— Естествено, ще се разбие — иначе ще излезе, че сме усъвършенствували двигателя „Азимов“. Но защо е избрал именно Коперник? Защо трябва да се върне тук?
Райгнер заговори бавно:
— Представяте ли си колко е самотно да умреш сред звездите? Знаете ли, Макс не беше толкова жесток. Тези, които уби, му бяха приятели, хора, с които работеше и живееше в един свят. Така той ще се върне при тях, ще направи същата саможертва. Кой знае? Може би по този начин ще оповести успеха си.
— Невменяемост — произнесе Координаторът глухо. — Това е единственото възможно обяснение… А сега не е зле да ми разкажете всичко от самото начало.
— Това е много дълга история. Ако на борда на ракетата е останало кафе, бих пил една чаша. А вие ще можете да слушате в уютна обстановка.
Двамата тръгнаха да се връщат и закрачиха бавно по пепелявата, гола скалиста повърхност към инспекционната ракета. Стъпките им се наслагваха върху поразително пресните следи на хората, които бяха вече мъртви, и на човека, който се намираше на разстояние, измеримо само със светлинни години.
Скоро стигнаха до ракетите и се заизкачваха по стълбата. А зелената земна светлина се лееше с равномерна яркост над кратера Коперник — огромна празна чаша, осеяна тук-там с късове изкорубен метал като доказателство за вече вкаменена трагедия. И цялото езеро от пепеляви скали бе опасано от назъбени неерозирали планини, натежали от тайните на един милиард години.
Макс Райгнер и Хагарти, електронният инженер, бяха в радиокабината и чакаха момента за изстрелване, като запълваха времето си със съдбоносен и обичаен спор. Извън лабораторния отсек, на три мили разстояние, експерименталната ракета хвърляше тънката си продълговата сянка върху дъното на кратера. Слънцето вече се бе снишило над планините. След няколко часа резките контури на Коперник щяха да се смекчат в зеления здрач. Но тогава „Пилот 7-Марк III“ нямаше да стои и да лъщи като дебела метална пура в пустия кратер. Той щеше да е излязъл от подсветлинното си съществуване и да лети с радиационна плюсова скорост из невъобразимите простори на галактичната пустиня. Или пък, ако не успееше да премине светлинната бариера, от него щеше да остане само тънка ивица пара, носеща се с увереността на охлюв към някоя готова да го погълне звезда.
Макс Райгнер възлагаше големи надежди на „Пилот 7“. Двигателят „Азимов-Марк III“ беше преустроен така, че диамантените оси бяха заменени с вибратор, а работата на Хагарти върху деутеронния излъчвател бе увеличила полезното му действие с 93 процента. Но Макс гледаше на това оптимистично главно защото интуицията му подсказваше, че повече подобрения не могат да се направят и че сега остават само две прости възможности. Или ще постигне плюсов преход, който ще се увеличава, докато импулсният повторител направи засечка, или най-после ще се убеди, че техниката на Азимов е губене на време. Ала след петгодишен усилен труд, възнаграждаван единствено с провали, Макс Райгнер все още имаше вяра в двигателя „Азимов“. Сега, когато техническите дефекти бяха отстранени, сега, когато полезното действие на деутерона бе увеличено, може да се стигне до един-единствен резултат…
Макс се взираше нетърпеливо в наблюдателния екран, в огнения силует на „Пилот 7“. Още двадесет минути и ракетата ще изчезне в пламтяща дъга. Започна да се безпокои за радиостробоскопа и да се пита колко ли ще издържи импулсният преобразувател, а същевременно се мъчеше да слуша това, което говори Хагарти.