— Три минути до старта — обяви стенният високоговорител.
Хагарти изпусна облаче дим и угаси цигарата си.
— Оцеляват най-пригодените — каза той. — Ако са достатъчно пригодени, за да ни натупат, да заповядат. Такъв е законът на космическата джунгла.
— Космическа лудост! Ти си емоционално изостанал. Представяш си звездния кораб като галактически пиратски кораб. За мен той е изследователски кораб — средство за пътуване и проучване, а не за пътуване с грабителска цел. Преди да предам успешния звезден двигател на банда кръвожадни пирати, аз бих унищожил или него, или тях. Стига си дрънкал вече, залавяй се на работа с вълшебната кутия. Искам абсолютно точна стробография.
— Дано да има късмет — забеляза Хагарти, като погледна „Пилот 7“. — Прототип „Санта Мария“ — звезден вариант… Знаеш ли, ти ми харесваш, Макс. Чуден парадокс си ти. Мислиш, че си просто миролюбив учен, а в сърцето си жадуваш да убиваш като нас. Единствената разлика е, че ще убиваш за идеи, а не за вещи.
— Една минута до старта — произнесе стенният високоговорител. — Четиридесет и пет секунди… тридесет секунди… петнадесет секунди… десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, една, нула!
Наблюдателният екран блесна внезапно, когато подемната ракета вдигна „Пилот 7“ от Коперник. След още няколко минути, като излезеше от гравитационното поле на Луната, щеше да бъде включен ускорителят. После, когато той спреше, трябваше да влезе в действие двигателят „Азимов“. Импулсният преобразовател вече бръмчеше в интервали от една секунда.
Макс Райгнер гледаше как експерименталната ракета се устреми безшумно нагоре, сякаш подхваната от невидимо колело. Тя прелетя над планините, осветена ярко от слънцето.
Нямаше какво повече да се гледа. Той се обърна към импулсния преобразовател и зачака. Апаратът продължаваше да бръмчи равномерно и на тънката хартиена лента започнаха да се появяват цифри. Макс следеше Хагарти, надвесен над радиостробоскопа като гигантски паяк, пръстите му регулираха внимателно скалата, очите му бяха впити в играещата червена стрелка, докато автоматичният писец записваше диаграмата на трептенията.
В напрегнатия мозък на Райгнер започна да се повтаря настойчиво една мисъл: „Горилите грабят… горилите грабят… горилите грабят…“ Тя стана безсмислена — хипнотично заклинание.
Той гледаше цифрите, които излизаха от импулсния преобразувател: 1,00… 1,00… 1,01… 1,01… 1,00… 1,01… 1,01…
На Райгнер се струваше, че долавя леко променения интервал, че може да определи по слух разликата от една стотна от секундата. 1,00… 1,01… 1,02… 1,02…
Щом цифрите започнаха да се сменят, разбра, че двигателят „Азимов“ работи. Сега, когато „Пилот 7“ преминаваше към близките подсветлинни скорости, цифрите щяха рязко да отскочат нагоре. Или пък щеше да настъпи многозначителна тишина. Последният експериментален кораб бе експлодирал и престанал да съществува на 1,70. При повече от сто хиляди мили в секунда той навлизаше в пространствено-временен сектор, който физически му беше невъзможно да заеме.
Системата за проверка на скоростта беше удивително проста. „Пилот 7“ издаваше бръмчащи сигнали с честота по един в секунда. Ако накрая тези сигнали започнеха да се получават по веднъж на две секунди, това значеше, че корабът е достигнал пределна скорост — тоест скоростта на светлината. Всяко следващо увеличаване на интервала щеше да означава, че светлинната бариера е премината й че е постигнато пълно потапяне в космическото пространство. От този момент теоретически нямаше да има по-нататъшни физически кризи — и нищо не можеше да попречи на „Пилот 7“ да достигне безкрайно ускорение.
„Горилите грабят… горилите грабят… горилите грабят“ — мислеше си Райгнер машинално. И изведнъж чу, че бръмчащите сигнали се промениха — преминаха на по-ниска нота. Разликата в интервала беше очевидна. Стойностите върху хартиената лента бързо растяха:
1,20… 1,25… 1,31… 1,38… 1,46… 1,54… 1,64…
„Горилите грабят… горилите грабят… горилите грабят…“ На челото на Райгнер изби пот. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва можеше да държи устойчиво хартиената лента. Цифрите започнаха да играят пред очите му — ритмичен дивашки танц.
— Божичко, минахме! — с дрезгав глас извика Хагарти. Червената стрелка се наклони силно, после се закова. Кривата не приличаше вече на планинска верига, а стана равномерна парабола.
1,75… 1,86… 1,98… „Пилот 7“ превишаваше 180 000 мили в секунда. После бръмченето премина на интервал от две секунди. Усещаше се леко колебание, внезапно изменение в звука. Хагарти хвърли уплашен поглед към началника си и в същото време радиостробоскопът угасна.