Но от импулсивния преобразовател продължаваха да излизат цифри:
2,21… 2,35… 2,54… 2,66…
— Светлината! — изрева Хагарти. — Ей богу, надминахме я! Победихме я!
— Слушай звука — сопна се физикът, — започва да пулсира! — И пак това проклето заклинание, което се нагаждаше към ритъма на сигнала. „Горилите грабят… горилите грабят… горилите грабят…“
2,83… 3,01… 3,20… 3,40… 3,61… 3,83… 4,07…
— Шестстотин хиляди мили в секунда! — ахна Хагарти. — Боже всемогъщи! Ще достигнем милиона!
— Тихо, глупак такъв! — Гласът на Райгнер беше изтънял, готов да секне.
4,32… 4,68… 4,85… 5,13… 5,42… 5,72… 6,03… 6,35… 6,68… 7,02… 7,37… 7,75… 8,14… 8,54… 8,95… 9,37… 9,80… 10,24… 10,69… 11,15… Тишина. Звукът премина в стенание и внезапно изчезна. Импулсния преобразовател угасна.
С пребеляло лице Райгнер се тръшна на креслото си, без да смее да заговори.
— Преход плюс десет — прошепна Хагарти. — Два милиона мили в секунда. Дявол да го вземе, цели два милиона мили в секунда! Дай ми крила и ме наречи ангел. Ей богу, направо пробихме дупка в пространството. След десет години ще имаме цяла флота, ще бръмчат из галактиката. — Гласът му се извиси весело. — Да живее старата Слънчева система и трикратно „ура“ за господа учените!
Райгнер не каза нищо. Той седеше свит в креслото си, вторачен напред с невиждащи очи. Но мислено си представяше „Пилот 7“ понесен стремглаво през подпространствена пустота. И го бе яхнала широкоплещеста маймуна с глупава зъбата усмивка.
След малко в радиокабината влязоха и други. Те изгледаха Райгнер любопитно, после заслушаха крайно драматичния разказ на Хагарти за увеличаването на скоростта и техническите изводи от това. А след известно време Райгнер дойде на себе си. Той слушаше поздравленията, позволи да му стискат ръката, да го тупат по гърба, изобрази неопределена усмивка и измънка думи, които нямаха никакъв смисъл за него.
Усещаше смътно, че го водят в жилищния отсек, че се отварят бутилки, че се вдигат наздравици. После Хагарти с иронично пламъче в очите го подкани да произнесе официална реч.
Райгнер събра сили и заговори. И докато говореше, погледът му обикаляше кръга от добре познати лица. Като че ли търсеше нещо — нещо, което знаеше, че никога няма да намери.
Хората от Звездна база 3, наблюдавайки началника си, виждаха в странния блясък на очите му картина на слънчевата експанзия, мечтата за родена в космоса цивилизация, прокарваща мостове в междузвездните пространства — може би дори в последната фаза обединен отрязък от галактиката, управляван от благодушните земни деспоти. Всичко това и повече от това щеше да бъде възможно, когато се построят звездни кораби, използуващи усъвършенствувания двигател „Азимов“ и с екипаж от изследователи, решени да „умиротворят“ другите форми на живот на другите планети в името на прогреса.
Но очите на Райгнер блестяха само от сълзи. Няма да има велик поход към звездите, небесен Клондайк, щурм на образованите горили, искащи да утолят земната си алчност за далечни светове.
Той гледаше тъжно малкия кръг от хора — хора, които бяха работили с него върху двигателя „Азимов“ месеци, в някои случаи дори години. Хора, които споделяха неговата вяра. Хора, които трябваше да умрат.
Райгнер се проклинаше мълчаливо, че първо е учен, а след това — човек, че е специалист и следователно само един умен идиот, че съсредоточава вниманието си върху средствата, а забравя напълно целите. Че не бе разбрал, че човечеството е все още недодялан хлапак.
Щом му се представи възможност, той се измъкна от общото празненство и се запъти към спалнята. Легна на койката си, затвори очи и се помъчи да си отпочине. Но когато сънят дойде, не му донесе никаква отмора — само сънища, символизиращи това, което искаше да забрави.
Райгнер се събуди, когато всички други си бяха легнали, запали лампата над койката си и видя, че е спал шест часа. Реалността на постижението му — защото по същество успехът принадлежеше на него — отново нахлу в съзнанието му. И в същия миг разбра последиците.
Искаше да отложи, но нямаше нужда да отлага. Нямаше основание. Всъщност, ако ще го прави, трябва да го направи бързо. Време беше да се свърже с координатора Янсен в Лунния град и да му предаде резултатите. Много скоро тишината в Звездна база 3 ще обезпокои Лунния град. Ще пратят някого.
А и самият звезден кораб не даваше основание за отлагане. Той бе седял търпеливо на опашката си в пустия кратер повече от петнадесет години — откакто Конрад Азимов поведе двойника му на пътешествие, което завърши с мълчание. Райгнер знаеше защо Азимов не се бе върнал. Корабът се бе изпарил още преди да достигне фазата на прехода. Но сега първоначалният модел беше заменен с „Марк III“ — еднакъв с оня, който бе работил успешно на „Пилот 7“. Оставаше му само да се качи на борда, да затвори входния люк и да включи мотора, за да излети.