Разглеждайки положението, докато лежеше на койката си в полумрака, Макс Райгнер изведнъж се почувствува спокоен — по-спокоен от когато и да било. Той се вслушваше в тихото, равномерно дишане на другарите си и чертаеше своя план за действие.
След известно време стана безшумно и се промъкна на пръсти до вратата. В преддверието облече надувен комбинезон, после продължи към въздушния шлюз.
Няколко секунди по-късно излезе от жилищния отсек и се озова сам под черното, обсипано със звезди небе. Слънцето бе изчезнало напълно, оставяйки само мътнозелената светлина от Земята, която създаваше странната илюзия, че планините на Коперник се движат в дългата лунна нощ.
Една-две секунди Райгнер гледа звездите, после закрачи бързо по скалистото дъно към химическата лаборатория. След малко се върна, натоварил два газови цилиндъра на малка количка. Закара ги до въздушния шлюз на спалнята и един по един ги стовари там. После затвори външната врата, повиши налягането и накрая свали шлема си, за да може да чува.
Внимателно вкара цилиндрите в общата спалня. Спря се неподвижно и се ослуша, докато се убеди, че никой не се е събудил. Тогава отвинти кранчетата. Съскането на излизащия въглероден окис му се струваше като грохот на земни бързеи, но никой не помръдна. След две-три минути излезе, затваряйки тихо вратата подире си.
През следващите няколко часа Макс Райгнер продължи безмилостната си унищожителна работа с огромна енергия, като почти не си даваше време нито за почивка, нито за размишление. Всичко на Коперник трябваше да бъде унищожено — с изключение на звездния кораб. Да се заличат завинаги документите за техниката на „Азимов“ и усърдните изследвания, които бяха довели до нейното усъвършенствуване.
Той взе един пътнически влекач и предприе рушителната си обиколка из кратера. Във всяка лаборатория, във всяка работилница, във всяко складово помещение използува каквито материали му попаднеха под ръка — летливи горива, твърди експлозиви, стари ракетни мотори и дори два двигателя „Марк I-Азимов.“ В електроцентралата разби регулаторите на атомния реактор и още докато се отдалечаваше, цялата инсталация се вдигна безшумно във въздуха като огромно огнено кълбо.
Накрая остана само една група постройки — спалнята и жилищният отсек. Обърна влекача и пое обратно през кратера, карайки като луд е пълна скорост по неподатливата скала. Унищожителната обиколка бе обхванала повече от сто мили.
Скоро на хоризонта се показа звездният кораб — висока, стройна колона, насочена зловещо към огромните звездни бездни. Той го отмина, без да спира. Предстоеше му да извърши последния акт на унищожение, преди да започне съдбоносното пътешествие — преди да започне окончателното изпитание на двигателя „Азимов“, за да види дали едно човешко същество може да издържи на прехода.
Внезапно бе поразен от една мисъл. Ами ако бе убивал напразно? Ами ако беше невъзможно жива материя да издържи на големия скок? Ами ако изобщо не бе възможно кораби с образовани горили да застрашават звездите?
Но в сърцето си Райгнер не вярваше, че може да не успее, не бе способен дори да го допусне. Звездният полет несъмнено щеше да бъде травматичен, но човек се е научил да издържа на травма, съумял е да оцелее след най-голямата травма — раждането. Това също можеше да се окаже нещо като раждане.
Влекачът спря. Райгнер видя как собствената му ръка изключи мотора. С учудване забеляза, че отново е в спалнята. Скочи от влекача и тръгна към въздушния шлюз. Когато минаваше през него, машинално свали шлема си.
Сега не се чуваше никакъв звук от дишане. Нямаше смъртоносно съскане на въглероден окис. Цилиндрите бяха празни. Телата лежаха абсолютно неподвижни по койките. Райгнер усети предупредителна тежест, олюля се леко и побърза да сложи отново шлема си. След това се опита да запали централното осветление и едва когато то не задействува, се сети, че бе взривил, електроцентралата. Откачи фенерчето от колана си и започна обиколка за оглед на мъртвите.
Никакви признаци на напрежение. Лежаха напълно спокойни. Все едно, че още спяха. Погледна Хагарти — очи затворени, устни стиснати, но все с оная ужасна усмивка.
Райгнер бе възнамерявал да унищожи всичко, но не можеше да си наложи да унищожи труповете. Докато ги пренасяше един по един до влекача, се чудеше защо постъпва така.