Те бяха мъртви и нищо по-лошо не би могло да им се случи. За тях нямаше значение дали телата им ще хвръкнат на парчета, или ще бъдат запазени като мумии в лунния вакуум. Помъчи се да си спомни дали някога бе вярвал в духове.
Най-после унищожителната работа свърши. С разрушаването на спалнята и жилищния отсек Звездна база 3 беше напълно заличена. От тази експериментална станция, създадена заради предположението, че човечеството ще достигне звездите, бяха останали само два влекача, единадесет трупа, един звезден кораб и един човек, който бе избрал най-изтънчения начин за самоубийство, измислен досега.
Скоро щеше да има само влекачи и трупове, обвити в непроницаемия пашкул на тишината.
Макс Райгнер закрачи към звездния кораб. Разстоянието беше голямо и можеше да използува влекач. Но предпочете да върви пеш. Искаше да усети твърдата почва под краката си. Ала най-главното: беше готов да даде всичко (ако бе останало нещо за даване), за да свали шлема си и да вдиша още веднъж животворния въздух на Земята. Вървешком гледаше зеленикавите пластове лава, зелените планини на Коперник и се мъчеше мислено да облече техните очертания с трева и дървета и с вече почти забравената красота на реките.
Пристигна при кораба много рано, знаейки, че винаги щеше да бъде много рано. Когато се качи на борда, започна да се пита колко ли време щеше да бъде нужно на двете останали звездни бази на Луната, за да влязат в крак с проекта „Азимов“.
Двадесет години? Петдесет? Сто? Трудно беше да се каже, защото вървяха по различни пътища. Все още работеха върху атомни системи. Никой освен Макс Райгнер не бе имал достатъчно вяра в техниката на Азимов, за да губи времето си с проблемите на някакъв си непонятен преход. Математиците се смееха и казваха, че теоретически това е възможно, но… Стандартните физици само повдигаха рамене.
Конрад Азимов е бил луд, очевидно такъв бе и Макс Райгнер. Щом иска да гони някакъв мираж, няма да го спират, но няма и да му помагат. Това беше една от причините да има само единадесет помощници в База 3, докато другите бази разполагаха с екип от по петдесет души. Администрацията можеше да си позволи лукса да пропилее известно количество пари, но не прекалено много.
Като затвори подире си входния люк и така окончателно се откъсна от света, който разбираше твърде малко и винаги знаеше твърде много, Райгнер заключи, че може би ще минат поне сто години, преди човешки същества да успеят да преодолеят междузвездните пространства.
Достатъчно ли беше това време, за да се откажат образованите горили от грабителските си амбиции? Не знаеше. Можеше само да се надява.
Качи се в навигационния отсек, извади звездна карта, затвори очи и сложи пръст на нея. Процион. Близка звезда. Изпитваше глупава радост.
Напразно си губи времето да работи с компютъра и автопилота, да изведе програмните уравнения. Накрая краката му се подкосиха и усети глад.
Промъкна се до столовата и намери някаква храна, която изяде седнал до един наблюдателен илюминатор и вторачен в сиво-зелените сенки на Коперник. Струваше му се, че изобщо не е в състояние да усети вкуса на храната, но скоро мъчителният глад се уталожи. А това беше достатъчно.
Накрая се върна в навигационния отсек и легна на кръглата койка до главното табло. Няколко секунди гледа множеството осветени уреди, после избра едно червено копче и го натисна силно. Променливите мотори потрепериха и заработиха.
Той бе очаквал преходът да бъде нещо като леден мехур от тъмнина или водовъртеж, който ще го лиши от всякакво усещане. Мислеше, че при подпространственото съществуване изчезва всякакво чувство, дори всякакво възприятие. Ала грешеше.
Преходът беше космическо съответствие на зората — пепелява светлина, която се засилва, прониква в целия звезден кораб, излъчва се от самите молекули, които, минавайки светлинната бариера, загубват своята реалност и стават просто сенки на синтезиран енергиен модел.
Преходът беше леко вълнение, особено блещукане — като раздвижени отражения във вир. Той беше ритмичен покой, танц на неподвижността, тихи води под едно вълнуващо се море от светлинни години.
Преходът беше струна на паметта и най-вече абсолютна самота. Дълга панорама от запомнени сънища.
Звездният кораб, черупка без съдържание, летяща крепост на покоя, бе минал свободно през огледалото на пространството и времето. Единственият континуум сега представляваше светлосива зора, липса на движение в плавното падане към съществуването.
Райгнер се давеше. Сивият порой се въртеше около него, размествайки всяка частица от живота му във внезапно изострения калейдоскоп на паметта.