Мога да се закълна, че при разминаването ръководителката тайно предава на госпожа Надари бележка, като нито една от двете не забавя крачка дори за миг.
Все така ни е позволено да излизаме само за по един час, все така в групи по четири, но това ми е достатъчно, за да видя, че Ню Прентистаун бавно се окопитва от случилото се. В края на първата ми седмица като помощничка дори чуваме слух, че жени са били пращани да работят на полето в големи групи, без да се приближават до мъжете.
Чуваме също, че диваците са събрани някъде извън града, всичките заедно, и предстои тяхната „обработка“, каквото и да означава това.
Чуваме, че бившият кмет работи като чистач.
Не чуваме нищо за едно чуждо момче.
— Пропуснах рождения му ден — казвам на Мади, докато се упражнявам да правя превръзки на един гумен крак, изработен толкова стряскащо реалистично, че всички му викаха Руби. — Минал е преди четири дни. Изгубила съм представа за времето, докато съм спала и…
Не мога да продължа, само стягам превръзката силно, силно…
И си мисля за деня, в който той сложи пластир на лицето ми…
И за деня, в който аз сложих пластир на неговото лице.
— Сигурна съм, че той е добре, Ви — отвръща Мади.
— Изобщо не си сигурна.
— Не, не съм сигурна! — тя вдига очи към прозореца, който гледа към пътя, но противно на всички очаквания, война не се разрази. Противно на всички очаквания ние сме още живи и работим. Така че, по същата логика, Тод може би е жив и здрав.
Стягам превръзката още повече.
— Знаеш ли нещо за главната буква В, написана със синьо?
Мади ме зяпва.
— Моля?
Свивам рамене.
— Видях я в бележника на госпожа Койл.
— За първи път чувам за нещо такова — отвръща Мади и пак поглежда през прозореца.
— Какво гледаш?
— Броя войниците — казва тя. После обръща очи към мен и Руби. — Хубава превръзка — усмивката й почти ме кара да й повярвам.
Отправям се по главния коридор, нося в ръка Руби. Трябва да се упражнявам да му слагам инжекции. Вече ми е жал за първата истинска жена, в чието бедро ще забия истинска игла.
Завивам зад ъгъла, където коридорът стига до центъра на сградата, там правя завой на деветдесет градуса, навлизам в съседното крило и малко остава да се блъсна в група лечителки, които също бързат, но спират като заковани, когато ме виждат.
Води ги госпожа Койл, а зад гърба й има още четири, пет, шест други лечителки, познавам госпожа Надари и госпожа Уегънър, госпожа Лоусън също е тук, но другите три ги виждам за първи път, дори не съм разбрала кога са дошли в нашия дом на изцелението.
— Нямаш ли си работа за вършене, моето момиче? — пита госпожа Койл малко остро.
— Руби — изпелтечвам и повдигам гумения крак.
— Това тя ли е? — пита една от непознатите лечителки.
Госпожа Койл не ме представя на никого.
Просто отвръща:
— Да, това е момичето.
Трябва да чакам цял ден Мади да се освободи, за да мога да й разкажа за тази странна среща, но преди още да си отворя устата, тя казва:
— Измислих го.
— Някоя от тях имаше ли белег на горната устна? — прошепва Мади в тъмното. Отдавна е превалило полунощ, светлините отдавна са загасени, тя отдавна трябва да се е прибрала в стаята си.
— Мисля, че да — прошепвам в отговор. — Но ги видях само за миг, много бързаха.
Наблюдаваме как следващата двойка войници се отдалечават надолу по пътя. Според изчисленията на Мади разполагаме с три минути.
— Сигурно е била госпожа Баркър — казва, — а това значи, че другите две вероятно са били госпожа Брайтуейт и госпожа Форт — връща очи към прозореца. — Това, което правим, е лудост, право да ти кажа. Ако тя ни хване, здраво ще загазим.
— Струва ми се, че предвид обстоятелствата едва ли ще е в положение да те уволни.
Мади се замисля.
— Чули за какво си говореха лечителките?
— Не, млъкнаха в мига, в който ме видяха.
— Но те нарекоха момичето?
— Да — отвръщам. — Госпожа Койл ме отбягва целия ден след това.
— Госпожа Баркър… — продължава да мисли на глас Мади. — Но как е възможно, какво може да означава това?