А когда он сделал шаг назад, ноги показались ему не только не прикованными, но легче перышка. Теперь тяжелым стал язык — хочет что-то сказать, а шевельнуть им не может. Он сделал еще один шаг, и язык стал легким, и с глаз слетела тьма...
Когато направи крачка назад, краката му изведнъж станаха не приковани, а по-леки от перо. Сега му натежа с олово езика — иска нещо да каже, но не може. Той направи още крачка назад, езика му олекна, и от очите му падна пелена...
А Шерифà цялата трепереше като простреляна кошута, и сълзите се лееха по лицето й. Седеше с наведена глава, и не смееше да вдигне очи.
— Ти не ми каза, Шерифà... ще мълчиш ли? На никого не разказвай...
— Ще мълча, — отговори тя едва чуто.
— Аз се нахвърлих върху теб... — продължи той, — а ти не си виновна... както и аз не съм.
Тя мълчеше. Сълзите, блестящи върху миглите й, капеха върху ръката, оттам на възглавницата, и все нови се появяваха.
— Ако съм виновна пред теб... прости ми! — едва прошепна тя.
— Ти ми прости, — бързо каза Сеид. Езика му си възвърна дар-слово, но сега започна да му отказва ума: мислеше едно, а говореше друго.
— Бащите ни са кръвни врагове,— продължи той,— но ти... ти все пак си жена...
Сълзите й рукнаха още по-бързо, а думите, които искаше да каже, застинаха върху устните й. На Сеид разумът въобще отказа да му служи, пак му пламна сърцето и му блесна погледа, бръчките по челото му се изгладиха, той вдигна ръце и прегърна стройната фигура на Шерифà.
III
Ути-ефенди беше прав, когато казваше: «Жената е зло, но и злото има разум». Така е, и така би било, ако жената нямаше бърз език.
Жената всичко разбира, за всичко се досеща, всичко е готова да направи, но има само една голяма беда — обича клюките. Не може да си удържи езика, нито да опази тайна, която й е известна. А когато тайната я знаят две жени? Нали Ути-ефенди има две жени, а не една.
Излезе ли тайната на Шерифà от къщата на Садбер-ханъм, тя ще тръгне из махалата, и от там като всяка новина ще стигне до чаршията. Лошо й се пише тогава на Шерифà! Ако Лютви-бей чуе за този позор, ще я убие и ще я хвърли в реката.
А какво би направил Зейнел-бей?! Ще разсече Сеид на парчета, и ще подпали къщата в която е роден. Даже не може да се помисли какво би станало, ако бейовете бяха разбрали! Сърцата на Сеид и Шерифà изстинаха, когато по чаршията се понесоха клюки за това, което те считаха, че никой освен тях не знае и няма да узнае. Решиха да не чакат съдбоносната минута.
Новината така и не стигна до ушите на Зейнел-бей и Лютви бей (може би никой не посмя да им каже). Една сутрин на чаршията до тях долетя още по-страшен слух.
Сякаш падна гръм, и мълвата мигом мина през града от единия до другия край: «Шерифà на Лютви-бей избягала със Сеид на Зейнел-бей!» Градът бе като пометен от пожар, така всички бяха разтревожени и възбудени. А в махалата само се чуваше, как хлопат портите и съседките тичат една към друга за да чуят или сами да кажат нещо ново. И в кафенетата за нищо друго не се говореше. Всеки искаше да знае какво е станало, как е могло да се случи. Ахмед обущаря даже разказваше, че децата му чули от някакви християнски деца (а те видели с очите си) следното:
— Сутринта на разсъмване, Сеид очаквал Шерифà зад текето (мюсюлмански манастир). Тя носела вързоп, а той пушка и торба. При Куру-чешма ги чакал закрит файтон, който минал през долната махала.
— Не, — твърдеше пазача Алил,— аз сам видях файтона, но той отиваше към мелницата, не към долната махала.
А писарят Тефик-ефенди твърдеше,че файтонът минал под прозореца му (което го и събудило), така, че не е отивал нито към долната махала, нито към мелницата.
Мненията се разделиха. Едни казваха: «Добре стана!» Други се сърдеха: «Нищо хубаво, просто срам!» Приятелите на Лютви-бей защитаваха неговия дом: «Момичето си е момиче, ни ум, ни опит, той я е подмамил!» А приятелите на Зейнел-бей твърдяха: «Тя го е омагьосала, такъв момък!»
На чаршията е лесно да се сипят празни приказки, за клюки данък не се плаща. А какво им е на Зейнел-бей и Лютви-бей на душите!
Когато Зейнел-бей чу на чаршията тази новина, краката му изтръпнаха и очите му се премрежиха, сякаш черна птица му закри погледа с крилете си. Иска да помръдне крак и да се прибере вкъщи — и няма сили да направи крачка. Седна като прикован на пейката, без да може да си поеме дъх. Нещо му тежи в гърдите, и му се струва, че ще умре без последна благословия. Слугата му донесе чаша с вода. Той отпи, посъвзе се и едва пристъпвайки с наведена глава, си тръгна. Нищо не виждаше пред себе си. Стигна вкъщи и падна изнемощял в леглото. В гърдите му сякаш камък тежи, краката студени, ръцете му се тресат, съвсем изгуби глас. Погледът му мътен, а в главата му сякаш гори огън. Гледа го ханъмата и се мъчи да го утеши, но тя сама плаче и сипе проклятия. А той дума не продумва, само притиска начесто ръка към сърцето, сякаш се оплаква — нещо там се е пречупило.
Веднага се стекоха приятелите на Зейнел-бей, къщата му е пълна, но той не приема никой. Заключил се е в стаята си, само ханъмата седи до него и го наглежда.
А Лютви-бей? Като чу какво е станало сутринта, затрепера като звяр, когато го дамгосват с нажежено желязо. Прехапа устни, чак кръв му потече по брадата, и хукна от чаршията вкъщи. Изби с крак врата, дори стълба падна, и влетя вътре. Мина като вихър през коридора и събори скарата, жарта се пръсна по гладкия жълт под. Когато му попадна самата ханъм, засъска като змия, хвана я за плитките, свали я на пода и почна яростно да я рита. Колко дълги години са живели в мир и сговор, даже мълва се носеше за техния сговорен живот, а сега и вдигна ръка. Но всичко това му беше малко, и докато ханъм се извиваше на пода, той се затича по стълбите към стаята си. Взе револвера, но за щастие, ханъм успя да избяга при съседите. А когато остана сам вкъщи, съвсем побесня, и счупи с ръка стъклото на прозореца — цялата му ръка стана в кръв. Хвърли табуретката по шкафа, пода се посипа със стъкла. Нито жената, нито прозореца, нито шкафа му бяха виновни – просто трябваше да излее върху нещо безкрайната си мъка. И продължи да крещи и да стреля. Не произнасяше нито дума, само ръмжеше като ранен звяр с кръвясал поглед и тракащи зъби, сякаш в лют мраз.
Слава на Аллах, дойдоха приятелите му и почнаха да го успокояват. Хванаха го за ръцете и го заведоха в гостната. Тук той утихна, но не защото се успокои. Изтощен, той остави да правят с него каквото намерят за добре.