— Сега ние ще вървим рамо до рамо с копиеносците на Гуент и на Думнония — предупреди той своите хора. — Те бяха врагове на моя баща, но са мои приятели. Затова лорд Дерфел е тук — усмихна ми се той. — И затова — продължи младият крал — при следващото пълнолуние моята скъпа сестра ще се сгоди за Ланселот. Тя ще стане кралица на Силурия и мъжете на тази страна също ще тръгнат с нас и с Артур и Тюдрик и заедно ще прогоним саксите. Заедно ще разгромим нашия истински враг. Ще разгромим саксите.
Този път кралят не вдигна ръка да спре шумните възгласи. Той беше спечелил мъжете на своя страна. Беше им предложил богатството и властта над старата Британия и сега те пляскаха с ръце и тропаха с крака, за да покажат своето одобрение. Кунеглас постоя прав още малко, после просто седна и ми се усмихна, сякаш знаеше, че Артур ще одобри онова, което току що бе казал.
Не останах на Долфоруин. Мъжете щяха да пият там цяла нощ. Аз се върнах в Каер Сус, следвайки волската кола, в която се возеха кралица Хелед, двете й лели и Сийнуин. Царствените дами искаха до залез слънце да бъдат в Каер Сус и аз тръгнах с тях, не защото се чувствах неприет сред воините на Кунеглас, а защото още не бях имал възможност да поговоря със Сийнуин. Затова като някой смахнат глупак се присъединих към малобройната охрана от копиеносци, които придружаваха волския впряг. В онзи ден се бях облякъл много грижливо, за да направя впечатление на Сийнуин. Бях почистил плетената си ризница, бях изчеткал калта от ботушите си и от наметалото и бях сплел дългата си руса коса на хлабава плитка, която висеше на гърба ми. Носех нейната брошка на гърдите си в знак на моята вярност към нея.
Помислих, че Сийнуин няма да ми обърне никакво внимание, защото през целия дълъг път към Каер Сус тя си седя в колата без изобщо да ме погледне, но накрая когато след един завой крепостта се показа пред нас, принцесата слезе и застана край пътя да ме изчака. Охраната се отдръпна встрани, за да мога да вървя до Сийнуин. Тя се усмихна, когато позна брошката си, но нищо не каза за нея и подхвана друга тема.
— Чудехме се, лорд Дерфел, какво ви доведе тук.
— Артур искаше някой думнонец да присъства на провъзгласяването на вашия брат за крал, лейди — отговорих аз.
— Или може би Артур искаше да бъде сигурен, че той наистина ще бъде провъзгласен? — попита тя.
— Това също — съгласих се аз.
Тя сви рамене.
— Тук няма друг, който би могъл да стане крал. Моят баща се беше погрижил затова. Имаше един офицер на име Валърин, който можеше да стане съперник на брат ми за трона, но чухме, че Валърин е загинал в битката.
— Да, лейди, така е — казах аз, но не добавих, че именно аз бях убил Валърин в двубой пред един от бродовете в долината Лъг. — Той беше смел мъж, както и вашият баща. Приемете моите съболезнования за неговата смърт.
Тя повървя мълчаливо до мен, тъй като Хелед, кралицата на Поуис, ни гледаше подозрително.
— Моят баща — каза след малко Сийнуин — беше много зъл човек. Но към мен винаги е бил добър — говореше тихо, но не заплака. Всички сълзи вече бяха изплакани. Сега нейният брат беше крал на Поуис и пред Сийнуин се очертаваше ново бъдеще. Тя повдигна полите си, за да не ги изцапа в калта, която трябваше да преминем. Предишната нощ беше валяло, а облаците на запад обещаваха скоро отново да вали.