Дори Мордред се държеше прилично в онзи ден. Огънят винаги правеше силно впечатление на краля и сега стоеше под слънцето и гледаше с широко отворени очи как дървената куличка пламна. Подредените трупчета се срутиха в центъра, а пламъците продължаваха да подскачат. Огънят горя чак до вечерта. Тогава Мерлин донесе едно гребло и го прокара през пепелта. Измъкна от там златната чаша, безформена и изкривена до неузнаваемост, но все пак златото си беше злато.
— Пристигнах на Хълма на сутринта след пожара, Дерфел — каза той, — и с часове рових из пепелта. Преобърнах с ръце всяка обгоряла греда, пресях пепелта, претърсих с гребло изгорелите останки, но злато не намерих. Нито капка. Първо са взели казана и тогава са подпалили кулата. Подозирам, че тогава са откраднали и останалите Съкровища — те всички бяха там с изключение на колесницата и на другото.
— Кое друго?
За момент изглеждаше, че няма да ми отговори, но после сви рамене сякаш вече нямаше никакво значение. — Мечът на Ридерч. Знаеш го като Каледфулч — той говореше за меча на Артур, Екскалибур.
— Дали сте му го макар и да сте знаели, че той е едно от Съкровищата? — удивих се аз.
— И защо не? Артур се закле да ми го върне, когато ми потрябва. Той не знае, че това е мечът на Ридерч, Дерфел и ти трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш. Само ще направи някоя глупост, ако разбере. Може например да го стопи, за да докаже, че не се плаши от Боговете. Понякога Артур може да бъде много тъп, но той е най-добрият владетел, с който разполагаме, така че реших да му дам малко повече сила като го оставя да използва меча на Ридерч. Ако знаеше, само щеше да се изсмее, но един ден, когато острието се превърне в пламък, ще го видя дали ще се подиграва.
Исках да науча нещо повече за меча, но Мерлин не пожела да ми разкаже.
— Вече няма значение — промълви той — всичко свърши. Съкровищата ги няма. Нимю ще ги търси, предполагам, но аз вече съм твърде стар, прекалено стар.
Не исках да слушам такива приказки. След всичко, което бе направил за да открие Съкровищата, той сякаш бе решил да се откаже от тях. Дори Свещения съд, заради който бяхме рискували живота си в Лейн, като че ли вече нямаше значение за него.
— Ако Съкровищата все още съществуват, господарю, те могат да бъдат намерени — настоявах аз. Той се усмихна снизходително.
— И ще бъдат намерени — отсече друидът. — Разбира се, че ще бъдат намерени.
— Тогава защо да не ги намерим ние?
Мерлин въздъхна сякаш отегчен от моите въпроси.
— Защото са скрити, Дерфел, а над скривалището им е направена магия за неоткриваемост. Сигурен съм. Усещам го. затова ще трябва да чакаме, докато някой реши да използва Свещения съд. Когато това стане, лесно ще разберем, защото само аз знам как трябва да се използва Свещения съд и ако някой друг призове неговата сила, ще потопи цяла Британия в ужас — тук Мерлин сви рамене. — Ще чакаме да настъпи ужаса, Дерфел, и тогава ще отидем право в сърцето му и там ще открием Свещения съд.
— И кой мислиш, че го е откраднал? — упорствах с въпросите си аз.
Той разтвори ръце, за да покаже неведението си.
— Хората на Ланселот може би. За да го дадат на Сердик. Или може би ония двамата близнаци от Силурия. Доста ги подцених, нали? Не че има някакво значение сега. Само времето ще покаже, Дерфел, кой го е взел, само времето. Чакай да видим ужаса и тогава ще го намерим.
Мерлин сякаш нямаше нищо против да чака, и докато чакаше разказваше стари приказки и слушаше нови, макар от време на време да се вмъкваше в стаята си, която гледаше към външния двор, за да направи някоя магия, обикновено за здравето и благополучието на Моруена. Все още предричаше бъдещето — пръсваше слой изстинала пепел върху плочите в двора и пускаше някоя безобидна змия да си проправи път през нея, после разчиташе бъдещето по оставените в пепелта извивки. Забелязах обаче че предсказанията му бяха доста скучни и оптимистични. Не му се занимаваше много с тази работа. Все още обаче притежаваше някаква сила да прави магии, защото когато Моруена се разболя от треска той направи заклинание над вълна и черупки от буков жълъд, после й даде буламач от смачкани листни въшки и треската изчезна. Но когато Мордред се разболяваше, Мерлин винаги се опитваше с магиите си да влоши състоянието му, ала кралят така и не умря, победен от някоя болест.