Само на кралете и на принцовете бе разрешено да донесат мечовете си на церемонията. Мечът на Мордред бе поставен на масата, отгоре бяха кръстосани оръжията на Ланселот, Мюриг, Кунеглас, Галахад и на Тристан. Един по един всички излязохме напред. Крале, принцове, старейшини и лордове всеки поставяше ръката си там, където се кръстосваха шестте меча и казваше след Артур клетвата, обвързваща ни с мир и приятелство. Сийнуин бе облякла деветгодишния Мордред в нови дрехи, подрязала и вчесала косата му, опитвайки се да заличи двете четки, които острите къдрици оформяха от двете страни на главата му, но въпреки усилията си той пак изглеждаше грозен и непохватен, когато закуцука с извития си ляв крак напред, за да измърмори клетвата. Признавам, че моментът, в който поставих ръката си върху шестте остриета, бе доста тържествен — като повечето присъстващи аз имах твърдото намерение да спазвам тази клетва, която, разбира се, беше само за мъже, защото Артур не смяташе, че това е работа за жени (макар че много жени наблюдаваха церемонията от терасата над сводестата врата). А церемонията беше доста дълга. Първоначално Артур възнамеряваше да ограничи членството в своето Братство само в средите на воините, заклели се да служат на някой господар и участвали във войната срещу саксите, но сега бе решил да включи всеки известен воин, изкушил се да дойде в Морския дворец. Накрая след като всички положиха клетва, се закле и самият Артур. След това се изкачи на терасата и ни каза, че обетът, който бяхме дали току-що е свещен като всяка друга клетва, че с това ние сме обещали мир на Британия и че ако някой от нас наруши този мир, дълг на всеки член на Братството ще бъде да накаже клетвопрестъпника. След това Артур ни нареди да се прегърнем и после, разбира се, започна пиенето.
Тържествената част на деня обаче не беше приключила. Артур ни бе наблюдавал внимателно и бе забелязал всички, които бяха избегнали нечия прегръдка. Всички тези непокорни души бяха извикани двама по двама в голямата дворцова зала, където трябваше да изгладят отношенията помежду си. Артур пръв даде пример като прегърна Сенсъм, а след него и Мелуас, детронирания крал на белгите, когото Артур бе заточил в Иска. Мелуас прие целувката на мира с тромава благосклонност, но месец по-късно умря — ял развалени стриди на закуска. Съдбата, обичаше да казва Мерлин, е неумолима.
Тези по-интимни актове на помирение неизбежно забавиха сервирането на храната, тъй като пиршеството трябваше да се проведе именно в голямата зала на двореца, където Артур водеше враждебно настроени един към друг воини. Затова все повече и повече медовина се носеше в градината, където отегчените мъже чакаха и се опитваха да познаят кой ще бъде следващият, извикан от Артур. Знаех, че и мен ще извика, защото през цялата церемония грижливо бях отбягвал Ланселот. И наистина Хигуид, прислужникът на Артур, ме откри и настоя да отида в залата, където ме очакваше Ланселот и неговите придворни. Артур бе убедил и Сийнуин да присъства и за да се чувства по-добре, бе поканил и брат й Кунеглас да дойде. Ние тримата стояхме в единия край на залата, а Ланселот и хората му — в другия край, пък Артур, Галахад и Гуинивиър бяха на платформата, където бе сложена масата за угощението. Артур бе грейнал в усмивка срещу нас.
— В тази стая се намират — заяви той — едни от най-близките ми приятели. Крал Кунеглас — най-добрият съюзник, който човек може да си пожелае и в мир, и във война, крал Ланселот, който ми е като брат, лорд Дерфел Кадарн, най-смелият от моите смели мъже и скъпата принцеса Сийнуин — усмихна се той още по-широко.
Стоях вдървено като плашило в грахова нива. Сийнуин изглеждаше прекрасно, Кунеглас зяпаше по рисувания таван, Ланселот се мръщеше, Амхар и Лохолт се опитваха да изглеждат войнствени, а по твърдите лица на Динас и Лавейн бе изписано единствено презрение. Гуинивиър ни наблюдаваше внимателно, а поразителните й черти бяха неразгадаеми, макар да подозирах, че се отнасяше към тази измислена церемония, която бе толкова скъпа на нейния съпруг, с презрение не по-малко от това на Динас и Лавейн. Артур горещо желаеше мир и само той и Галахад не изглеждаха смутени от ситуацията.