Тъй като всички мълчахме, Артур разпери ръце и слезе от подиума.
— Настоявам всичко лошо между вас да изчезне и да бъде забравено веднъж за винаги — каза той и пак зачака. Аз мръднах с крак, Кунеглас подръпна дългите си мустаци.
— Моля ви — прозвуча отново гласът на Артур. Сийнуин едва забележимо сви рамене.
— Съжалявам за обидата, която ви нанесох крал Ланселот.
Артур, доволен че ледът започна да се разтопява, се усмихна към краля на белгите.
— Е, кралю господарю — подкани той Ланселот да отговори, — ще й простите ли?
Ланселот, облечен в онзи ден целия в бяло, хвърли един полед към Сийнуин и се поклони.
— Това прошка ли е? — изръмжах аз.
Ланселот се изчерви, но успя да се издигне до очакванията на Артур.
— Не изпитвам никаква вражда към принцеса Сийнуин — каза сковано той.
— Ето! — Артур посрещна с доволство злобните думи и разпери ръце да покани двамата да пристъпят напред. — Прегърнете се. Ще има мир!
Двамата се приближиха, целунаха се по бузите и отстъпиха назад. В жеста имаше толкова топлина, колкото в онази нощ, пълна с ярки звезди, когато чакахме около Свещения съд сред скалите до Лин Сериг Бач, но Артур беше доволен.
— Дерфел — погледна той към мен. — Ти няма ли да прегърнеш краля?
Целият се стегнах в очакване на конфликта.
— Ще го прегърна, господарю, след като неговите друиди оттеглят заплахите си срещу принцеса Сийнуин.
Настъпи мълчание. Гуинивиър въздъхна и тупна с крак по мозаечния под на подиума (беше взела тези мозайки от Линдинис). Изглеждаше величествена както винаги. Беше облечена в черна рокля, подходяща за този тържествен ден. А по роклята бяха зашити десетки сребърни лунички. Червената й коса бе усмирена в стегнати плитки, навити около главата й и закрепени с две златни шноли с формата на дракон. На врата си носеше варварската сакска огърлица, която Артур й беше изпратил след една отдавна отминала битка със саксите на Аел. Тогава ми беше казала, че накитът не й харесва, но той изглеждаше великолепно на бялата й шия. Може да е изпитвала презрение към начинанието на своя съпруг, но въпреки това бе направила всичко възможно, за да го подкрепи.
— какви заплахи? — погледна ме студено тя.
— Те знаят — отговорих аз вперил поглед в близнаците.
— Никог не сме заплашвали — запротестира Лавейн.
— Но можете да направите така че звездите да изчезнат — обвиних го аз. Динас си позволи да изобрази една бавна усмивка на жестокото си красиво лице.
— Малката звезда от пергамент ли, лорд Дерфел? — попита той с престорена изненада. — Това ли наричате обида?
— Това беше вашата заплаха.
— Милорд — обърна се Динас към Артур, — та това беше детски номер. Не значеше нищо.
Артур отмести поглед от мен към друидите.
— Заклеваш ли се в това? — попита той.
— В живота на брат ми — заяви Динас.
— А брадата на Мерлин? — продължих аз. — Още ли е у вас?
Гуинивиър въздъхна като че ли искаше да каже, че ставам досаден. Галахад смръщи вежди. Навън гласовете на воините ставаха все по-пияни и буйни. Лавейн погледна към Артур.
— Вярно е, лорд — започна той вежливо, — че притежавахме плитка от брадата на Мерлин, която Сердик отряза, задето Мерлин го обиди. Но кълна се в живота си, лорд, ние я изгорихме.
— Ние не воюваме със старци — изръмжа Динас, после погледна към Сийнуин и добави, — нито с жени.
Артур се усмихна доволен.
— Хайде, Дерфел, прегърнете се. Искам да има мир между най-скъпите ми приятели.
Все още се колебаех, но Сийнуин и брат й ме подтикнаха напред и аз трябваше за втори и последен път в живота си да прегърна Ланселот. Първия път си прошепнахме обиди, но сега мълчахме. Само се целунахме и се разделихме.
— Сега ще има мир между вас — упорстваше Артур.
— Кълна се в това, господарю — казах аз сковано.
— Не изпитвам никаква вражда — довърши церемонията Ланселот със същата студенина.
Артур трябваше да се задоволи с нашето насила наложено помирение. Той въздъхна с облекчение като че ли току-що бе завършила най-тежката част от деня. След това прегърна и двама ни и накрая настоя Гуинивиър, Галахад, Сийнуин и Кунеглас да разменят целувки.
Нашето изпитание завърши. Последните жертви на Артур бяха собствената му съпруга и Мордред, а това изобщо не ми се гледаше, така че поведох Сийнуин извън стаята. По молба на Артур Кунеглас остана в залата, така че ние се оказахме сами.