— Това храм на Изида ли е? — попитах аз.
— Чул си за това, така ли? — Гуенхуивач изглеждаше разочарована.
— Преди години Гуинивиър ми показа нейния храм в Дурновария.
— Този не би ти показала — заяви Гуенхуивач и дръпна дебелите черни завеси, които висяха на няколко крачки пред вратите на храма и ние със Сийнуин видяхме светилището на Гуинивиър. От страх пред гнева на сестра си, Гуенхуивач не ме пусна да стъпя отвъд малкото предверие между завесите и вратата, но Сийнуин поведе надолу — имаше само две стъпала към дългата стая с под от полиран черен камък, стените и сводестия таван бяха боядисани с катран, имаше черен подиум с черен каменен трон, а зад трона висеше друга черна завеса. Пред ниския подиум имаше плитка яма, която, вече знаех, се пълнеше с вода по време на церемониите в чест на Изида. Честно казано, храмът изглеждаше почти досущ като светилището, което Гунивиър ми беше показала преди толкова години и като изоставеното светилище, което бяхме открили в двореца в Линдинис. Единствената разлика — като оставим настрана това че мазето тук беше по-голямо и по-ниско от мазетата, в които се помещаваха предишните храмове — беше, че тук бяха допуснали да влиза дневна светлина. Имаше един широк отвор в тавана точно над плитката яма.
— Там горе има стена — прошепна Гуенхуивач, сочейки към дупката — по-висока от човешки ръст. Така лунната светлина може да идва надолу по шахтата, но никой не може да вижда какво става долу. Хитро, нали?
Щом имаше лунна шахта, значи мазето вероятно излизаше някъде в страничната градина на двореца. Гуенхуивач потвърди моето предположение.
— По-рано тук имаше вход — каза тя, сочейки към една нащърбена линия в покритата с катран тухлена стена някъде в средата на надлъжната стена, — продуктите можеха да се донасят направо от мазето, но Гуинивиър удължи арката, виждате ли? И я покри с чимове.
Нямаше нищо зловещо в този храм освен черният цвят, тъй като нямаше нито идол, нито жертвен огън, нито олтар. Ако имаше нищо неприятно, то беше разочарованието, което предизвикваше сравнението между великолепието на стаите на горните етажи и това грубо мазе с безбройните му арки. Изглеждаше тромаво и дори малко мръсно. Римляните щяха да знаят как да превърнат това помещение в достоен за Богинята храм, помислих си аз, а най-доброто, което беше успяла да постигне Гуинивиър беше да превърне тухленото мазе в черна пещера, макар че ниският трон, направен от монолитен черен камък бе доста внушителен, но аз предполагах, че това е същият трон, който бях видял в Дурновария. Гуенхуивач мина покрай трона и дръпна черната завеса настрани, колкото Сийнуин да мине отдолу. Двете прекараха доста дълго време зад завесата, но когато излязохме от мазето Сийнуин ми каза, че всъщност нямало нищо особено за гледане там.
— Само една малка черна стая с голямо легло и много миши дърдонки.
— Легло ли? — попитах аз подозрително.
— Легло за вълшебни сънища — каза твърдо Сийнуин, — точно като онова в кулата на Мерлин.
— И само това ли? — все още изпитвах подозрения. Сийнуин сви рамене.
— Гуенхуивач се опита да ми намекне, че го използват и за други цели — каза тя с укор, — но нямаше доказателства, и накрая трябваше да признае, че сестра й спи там, за да получава сънища — Сийнуин тъжно се усмихна. — Мисля, че горката Гуенхуивач не е наред в главата. Убедена е, че един ден Ланселот ще дойде да я вземе.
— Какво? — не повярвах на ушите си.
— Влюбена е в него бедната — каза Сийнуин. Преди да се разделим с Гуенхуивач се опитахме да я убедим да дойде с нас в предната градина, но тя отказа. Нямало да я посрещнат радушно, сподели тя и забърза нанякъде, хвърляйки подозрителни погледи наляво и надясно. — Бедната Гуенхуивач — повтори Сийнуин, после се засмя. — Колко типично за Гуинивиър, нали?
— Кое по-точно?
— Да се запали по такава екзотична религия! Защо не може да почита Боговете на Британия като всички нас? Не, трябва да намери нещо странно и трудно — Сийнуин въздъхна, после ме хвана под ръка. — Наистина ли трябва да останем за угощението?
Тя все още се чувстваше слаба, още не се беше възстановила след раждането.
— Артур ще ни разбере, ако не отидем — казах аз.
— Но не и Гуинивиър — въздъхна тя, — май ще е по-добре да се стегна.
Вървяхме покрай западната стена на двореца, покрай високата дървена палисада около лунната шахта на храма и бяхме стигнали до края на дългата аркада. Спрях Сийнуин преди да завием и сложих ръце на раменете й.
— Сийнуин от Поуис — казах, загледан в удивителното й красиво лице, — обичам те.