Тя ме погледна враждебно с единственото си око.
— Какво всъщност искаш от мен, Дерфел, щом не искаш пари?
— Искам да знам, лейди, какво се случи в нощта, когато изчезна Свещения съд.
Тя се изсмя. Беше като ехо от предишния й смях, жесток клокочещ смях, който винаги предвещаваше неприятности за Хълма.
— Ти нещастен малък глупак — каза Моргана — да ми губиш така времето — отсече тя и се обърна към работата си на масата. Почаках докато тя отбелязваше нещо по рабошите или в полетата на пергаментите, правейки се, че не ме забелязва. — Още ли си тук, глупако? — попита тя след малко.
— Още, лейди.
Тя се извъртя на стола.
— Защо искаш да знаеш? Да не те е изпратила онази малка зла пачавра, дето живее там горе — махна тя с ръка към прозореца, който гледаше към Хълма.
— Мерлин ме помоли, лейди — излъгах аз. — Иска да си спомни миналото, но паметта му блуждае.
— Скоро ще заблуждае в ада — отмъстително изсъска тя, после помисли върху въпроса ми и накрая вдигна рамене. — Ще ти кажа какво стана онази нощ, но ще ти го кажа само веднъж и след това никога повече няма да ме питаш.
— Веднъж е достатъчно, лейди.
Тя се изправи и накуцвайки отиде до прозореца и се загледа в Хълма.
— Всемогъщият Господ Бог — каза тя, — единственият истински Бог, Баща на всички ни, изпрати огън от небесата. Бях там и знам какво стана. Той изпрати светкавица и тя удари сламенния покрив на замъка и го подпали. Аз пищях, имам причина да се страхувам от огъня. Познавам огъня. Аз съм дете на огъня. Огънят опропости живота ми, но това беше друг огън. Това бе пречистващият Божи огън, който изгори греха ми. От покрива огънят се прехвърли върху кулата и изгори всичко. Гледах този огън и дори щях да умра в него, ако не беше благословения светец Сенсъм, който ме спаси — тук тя се прекръсти и се обърна към мен. — Ето това се случи, глупако — озъби се тя.
Значи Сенсъм е бил на Хълма в онази нощ? Това беше интересно, но на Моргана нищо не казах за това. Само внимателно отбелязах:
— Огънят не е изгорил Свещения съд, лейди. Мерлин е дошъл на другия ден и претърсил пепелището, но не намерил никакво злато.
— Глупак! — плю срещу мен Моргана през процепа на маската си. — Да не мислиш, че Божият огън гори като твоите слаби пламъчета? Свещения съд беше съд на злото, най-безпощадната мана по Божията земя. Беше нощното гърне на дявола и Господ Бог го погълна, Дерфел, превърна го в нищо! Видях го с това око! — почука тя по маската под отвора за единственото й око. — Видях го да гори — бляскава, кипяща, съскаща пещ в самото сърце на огъня, беше като най-горещия адски пламък. Чух демоните да пищят от болка, когато техният Свещен съд се превърна в дим. Бог го изгори! Изгори го и го прати обратно в ада, където му е мястото! — тя замълча и аз усетих как зад маската й една усмивка пропука изкривеното й от огъня лице. — Няма го вече, Дерфел — добави тя с по-тих глас, — а сега можеш и ти да си вървиш.
Оставих я, напуснах светилището и се изкачих на Хълма. Бутнах счупената порта, която висеше на една страна. Земята бе погълнала вече черната пепел от замъка и от кулата, наоколо имаше десетина мръсни колиби, в които живееха Нимю и нейните хора — всичките нежелани от нашия свят: сакати, просяци, бездомници, полусмахнати. Те преживяваха с храната, която Сийнуин и аз им пращахме всяка седмица от Линдинис. Според Нимю тези хора говорели с Боговете, но всичко, което лично аз съм чувал от тях бе луд кикот или тъжни стенания.
— Отрича всичко — казах аз на Нимю.
— Че как иначе.
— Каза, че нейният Бог го изгорил и го превърнал в нищо.
— Нейният Бог не би могъл да свари едно рохко яйце — злобно рече Нимю. За тези няколко години откакто изчезна Свещения съд и Мерлин се оттегли да си гледа старините, Нимю много се бе занемарила. Ходеше мръсна, беше кожа и кости и почти толкова луда, колкото беше на Острова на мъртвите, когато ходих да я спасявам. От време на време трепереше, или неволни тикове гърчеха лицето й. Отдавна бе продала или захвърлила златното си око и сега носеше кожена превръзка над празната очна ябълка. Някогашната й интригуваща красота бе напълно скрита под рани и мръсотия, черната й коса се бе превърнала в спластена мазна маса, пълна с такива нечистотии, че дори хората от околните земи, които идваха при нея за благословия или да се лекуват често се превиваха от нетърпимата й воня. Дори аз, дето се бях заклел да я подкрепям във всичко и някога бях влюбен в нея, едва изтрайвах близостта й.