— Свещения съд още съществува — увери ме Нимю в онзи ден.
— И Мерлин така казва.
— Мерлин ще живее още дълги години, Дерфел — отпусна тя ръката си върху моята (ноктите й бяха дълбоко изгризани). — Той просто чака, това е, чака и си пести силите.
Очаквайки да пламне погребалната му клада, помислих си аз, но нищо не казах.
Нимю се завъртя от изток на запад, за да огледа хоризонта.
— Свещения съд е скрит някъде там, Дерфел — промълви тя. — Някой се опитва да разбере как да го използва — засмя се тихо. — А когато реши да изпробва действието му, Дерфел, небето ще почервенее от кръв — извърна тя единственото си око към мен. — Кръв! — изсъска Нимю. — В този ден светът ще повръща кръв, Дерфел, и Мерлин отново ще възседне кон.
Може би, помислих си аз, но точно в този момент денят беше чудно слънчев и в Думнония цареше мир. Този мир бе на Артур, извоюван от неговия меч и поддържан от неговите съдилища, благоденстващ благодарение на неговите пътища и подпечатан с клетвата на неговото Братство. Всичко това изглеждаше толкова далеч от света на Свещения съд и на изчезналите Съкровища, но Нимю продължаваше да вярва в магическата им сила, и заради нея премълчах своето неверие. В онзи светъл ден, огрял Артуровата Думнония ми се струваше, че Британия най-сетне е намерила пътя, който щеше да я изведе от тъмнината, хаоса и диващината и да я отведе към светлината, реда и законността. Това постижение беше на Артур. Това беше неговият Камелот.
Но Нимю беше права. Свещения съд не беше изчезнал и тя, като Мерлин, просто чакаше ужасът да се развихри.
Основната ни задача в онези години беше да подготвим Мордред за трона. Той вече беше крал на Думнония, защото бе провъзгласен за наш владетел на върха на Каер Кадарн още като бебе, но Артур реши да повтори церемонията, когато Мордред порасне. Мисля, че Артур се надяваше по време на тази втора церемония някаква тайнствена сила да вмени на Мордред чувство за отговорност и да го изпълни с мъдрост, защото никой и нищо не се оказа в състояние да научи това момче на каквото и да било. Ние се опитахме, Боговете са ни свидетели, но Мордред си остана същия мрачен, злопаметен и недодялан младеж. Артур не го харесваше, но упорито си затваряше очите пред по-големите му провинения, защото ако за Артур имаше нещо наистина свещено, то това бе божественият произход на кралете. След време Артур щеше да бъде принуден да погледне истината за Мордред в очите, но в онези години щом в кралския Съвет станеше дума за пригодността на Мордред, Артур повтаряше все едно и също. Мордред, признаваше той, е наистина неприятно дете, но ние всички познаваме такива момчета, които след като пораснат стават свестни мъже, освен това тържественият характер на акламацията и кралските отговорности със сигурност щели да променят характера му.
— И аз като дете не бях цвете за мирисане — обичаше да казва Артур, — но мисля, че с времето се промених към по-добро. Имайте вяра в момчето. Освен това — добавяше той с усмивка — Мордред ще бъде ръководен от мъдър и опитен Съвет.
— Той ще си назначи нов Съвет — обаждаше се някой от нас, но Артур само махваше с ръка.
— Всичко ще бъде наред — уверяваше ни той безгрижно.
Гуинивиър нямаше подобни илюзии. Всъщност в годините след клетвата около Кръглата маса тя бе направо обсебена от мисълта за съдбата на Мордред. Гуинивиър не присъстваше на заседанията на кралския Съвет (това не бе разрешено на никоя жена), но аз подозирам, че когато беше в Дурновария, тя подслушваше разговорите ни скрита зад една завеса, отделяща залата от малко сводесто коридорче. Сигурно доста сме я отегчавали с някои от нашите спорове — случваше се с часове да обсъждаме дали да подменим камъните на някое укрепление или да похарчим парите за възстановяване на мост, дали тоя или оня магистрат взима подкупи или на кого да поверим попечителството на осиротял наследник или наследничка. Такива неща обикновено се обсъждаха на съветите и аз съм сигурен, че Гуинивиър е изпитвала само досада докато ни е слушала. Но едва ли е било така, когато на дневен ред в нашите разговори е бил Мордред.
Гуинивиър почти не познаваше Мордред, но го мразеше. Мразеше го, защото той беше крал, а Артур не. Тя имаше свое виждане за правото над престола и се опитваше да обработва един по един членовете на кралския Съвет, за да спечели подкрепата им. Държеше се мило дори с мен, предполагам защото виждаше в душата ми и разбираше, че вътре в себе си и аз мисля като нея. След първото събиране на кралския Съвет, последвало церемонията по полагането на клетвата пред Кръглата маса, тя ме хвана под ръка и двамата тръгнахме да се разхождаме из галерията от арки, ограждаща вътрешния двор на двореца в Дурновария. Въздухът бе наситен с дима от горящите в мангали билки, които трябваше да пазят града от повторното завръщане на чумата. Виеше ми се свят от упойващия дим, всъщност по-скоро бе от близостта на Гуинивиър. Парфюмът й беше много силен, червената й коса — гъста и буйна, тялото й — стройно и слабо, а лицето й толкова изящно и одухотворено. Изказах й съболезнованията си за смъртта на баща й.