— Бедният татко — каза тя. — Едниственото за което мечтаеше бе да се върне в Хенис Уирън.
Тя замълча и аз се зачудих дали това беше упрек към Артур, за дето не се опита да прогони Диурнач от земите на баща й. Според мен Гуинивиър едва ли би пожелала някога да види отново дивото крайбрежие на Хенис Уирън, но Лиодеган винаги е мечтал да се върне в земите на своите предци.
— Ти така и не ми разказа за твоето посещение в Хенис Уирън — порица ме Гуинивиър. — Разбрах, че си се срещнал с Диурнач.
— Да, и се надявам, лейди никога да не го срещна отново.
Тя сви рамене.
— Струва ми се, че понякога един крал може да има полза от славата си на жесток човек.
Попита ме за положението в Хенис Уирън, но аз долавях, че това всъщност не я интересуваше. Със същия интерес ме попита и за здравето на Сийнуин.
— Добре е, лейди, благодаря — все пак отвърнах аз.
— Пак ли е бременна? — попита ме тя леко развеселена.
— Така смятаме, лейди.
— Вие двамата наистина не си губите времето — закачи ме тя с усмивка. С годините нейната неприязън към Сийнуин изчезна, но двете никога не станаха приятелки. Гуинивиър откъсна едно листо от дафиновото дърво, което растеше в римска ваза, украсена с голи нимфи, и го разтри между пръстите си.
— А какво прави нашият господар кралят? — попита тя кисело.
— Бели.
— Става ли за крал?
Това беше типично за Гуинивиър — откровен въпрос, право в целта.
— Роден е за крал, лейди — уклончиво отвърнах аз, — а ние сме положили клетва пред него.
Тя се изсмя презрително. Сандалите й — със златни връзки — шляпаха по плочите, а перлите по златната верига около врата й подрънкваха.
— Преди много години, Дерфел, двамата с теб говорихме за това и ти призна, че от всички мъже в Думнония Артур е най-подходящ за крал.
— Така беше — съгласих се аз.
— Нима мислиш, че Мордред е по-подходящ?
— Не, лейди.
— Тогава? — обърна се тя да ме погледне. Малко жени можеха да ме гледат право в очите и Гуинивиър беше една от тях. — Тогава? — повторно попита тя.
— Дал съм клетва, лейди, както и вашият съпруг.
— Тези клетви! — сопна се тя и пусна ръката ми. — Артур се закле да убие Аел, а Аел си е жив. Закле се да отвоюва Хенис Уирън, а Диурнач още управлява там. Клетви! Вие мъжете се криете зад клетвите както слугите се крият зад глупостта, но щом някоя клетва ви стане неудобна просто я забравяте. Не мислиш ли, че би могъл да забравиш и клетвата си към Утър?
— Аз съм се клел на принц Артур — уточних аз, внимавайки както винаги в разговор с Гуинивиър да не изпусна титлата „принц“ пред името на Артур. — И тази ли клетва искате да забравя?
— Искам, Дерфел, да го вразумиш — каза тя. — Теб те слуша.
— Той слуша вас, лейди.
— Не и по въпроса за Мордред — отсече Гуинивиър. — За всичко друго може би, но за това не.
Тя потръпна, спомнила си вероятно как прегърна Мордред в Морския дворец по настояване на Артур, гневно смачка дафиновия лист и го захвърли на каменните плочи. След минути някой слуга щеше да го измете. Зимният дворец в Дурновария беше толкова чист винаги, в нашият дворец в Линдинис имаше твърде много деца, за да го поддържаме така изряден, а крилото на Мордред бе направо бунище.
— Артур е най-големият жив син на Утър — настоя Гуинивиър уморено. — Той трябва да бъде крал.
Трябва, помислих си аз, но ние всички се бяхме заклели да пазим трона за Мордред заради тази клетва много мъже умряха в долината Лъг. Понякога просто ми се искаше, да ми прости Бог, Мордред да умре и да реши този проблем вместо нас, но независимо от изкривения си крак и лошите поличби при раждането му, той сякаш бе дарен с непоклатимо здраве. Взрях се в зелените очи на Гуинивиър.
— Помня, лейди — започнах аз внимателно, — как преди години вие ме преведохте през тази врата — посочих аз към ниска сводеста врата, която водеше извън галерията — и ми показахте вашия храм на Изида.