— Да. Е, и? — настръхна тя, може би съжаляваше за този момент на допусната близост. В онзи далечен ден тя се опитваше да ме направи свой съюзник за същата кауза, която сега я бе подтикнала да ме хване под ръка и да ме доведе в тази галерия. Искаше Мордред да бъде отстранен, за да може Артур да управлява.
— Показахте ми трона на Изида — казах аз, като внимавах да не се издам, че съм видял същия черен трон и в Морския дворец. — Казахте ми, че Изида е Богинята, която определя кой ще седне на кралския престол. Прав ли съм?
— Да, Тя може да прави и това — отвърна нехайно Гуинивиър.
— Значи трябва да се молите на Изида, лейди — посъветвах я аз.
— Да не мислиш, че не се моля, Дерфел? — остро попита тя. — Да не мислиш, че не съм й проглушила ушите с моите молитви. Аз искам Артур да стане крал и след него Гуидър, но никой не може на сила да накара един мъж да седне на трона. Първо Артур трябва да поиска да стане крал и тогава Изида ще изпълни желанието му.
Това ми се видя доста слаба защита. Ако Изида не можеше да промени решението на Артур, ние смъртните още по-малко можехме да се надяваме, че ще успеем. Доста често се бяхме опитвали, но Артур не искаше изобщо да обсъжда този въпрос, точно както Гуинивиър се отказа да разговаря с мен след като разбра, че няма да ме убеди да подкрепя нейната кампания срещу Мордред в полза на Артур.
Аз исках Артур да стане крал, но през всичките тези години само веднъж отказах да приема спокойните му уверения и сериозно говорих с него за възможността той да седне на престола. Отлагах този разговор цели пет години след Клетвата край кръглата маса. Беше през лятото преди годината, в която Мордред трябваше отново да бъде провъзгласен за крал, а по това време той вече бе настроил срещу себе си почти всички в кралството. Единствено християните го подкрепяха и то без особено желание, само защото знаеха, че майка му беше християнка и че детето бе кръстено, а това бе достатъчно да убеди християните, че Мордред би могъл да подкрепи техните амбиции. Всички други гледаха на Артур като на човек, който може да ги спаси от момчето, но Артур спокойно пренебрегваше тези надежди. Онова лято според новото летоброене, което усвоихме, беше четиристотин деветдесет и петото след раждането на Христос. Думнония блестеше красива под златните лъчи на лятното слънце. Артур бе на върха на своята сила, Мерлин се грееше на припек в нашата градина, заобиколен от трите ни дъщерички, които настойчиво го молеха за приказки, Сийнуин беше щастлива, Гуинивиър се наслаждаваше на своя нов Морски дворец с неговите аркади и галерии, и тъмния скрит храм, Ланселот сякаш бе доволен от кралството си край морето, саксите се биеха помежду си, а в Думнония цареше мир. Но това беше и лято белязано от една голяма трагедия.
Защото това беше лятото на Тристан и Изолда.
Кърнау бе дивото кралство, което приличаше на извит орлов нокът, израснал в западния край на Думнония. Римляните стигнали до там, но малцина се заселили в пустите му земи. А когато римляните напуснали Британия, хората в Кърнау продължили да си живеят по стария начин сякаш в страната никога не бяха идвали нашественици. Разоравали малки нивички, ловели риба в бурни морета и копаели земята за ценния калай. Разправяха ми, че когато пътуваш из Кърнау все едно, че виждаш Британия такава каквато е била преди идването на римляните. Аз лично обаче не бях ходил там, нито пък Артур.
Защото откакто се помнех в Кърнау управляваше крал Марк. Той рядко ни създаваше тревоги, макар от време на време — обикновено когато Думнония е заета с някой по-голям враг на изток — да решаваше, че някое парче от нашите западни земи му принадлежеше и начеваше кратка погранична война в която неговите бойни лодки идваха до нашето крайбрежие и воините на Кърнау се впускаха в опустошителни набези. Винаги побеждавахме в тези войни и как иначе? Думнония беше голяма, а Кърнау — малка, а когато войните свършваха, Марк изпращаше пратеници да ни уверяват, че всичко е станало по някакво недоразумение. В началото на Артуровото управление, когато Кадуи от Иска се бе разбунтувал срещу централната власт в Думнония, Марк наистина сложи ръка, макар и за кратко време, върху обширни ивици от нашата земя, но Кълхуч потуши бунта на Кадуи и когато Артур изпрати на Марк главата на бунтовника като подарък, копиеносците на Кърнау тихомълком се изтеглиха в старите си укрепления по границата.
Такива проблеми рядко възникваха, защото най-славните си кампании Марк водеше в леглото. Той бе известен с многобройните си съпруги, но докато други мъже държеха по няколко жени едновременно, Марк винаги имаше само една съпруга, а след смъртта й се женеше за друга. Те измираха в ужасяваща последователност, почти винаги това се случваше точно четири години след брачната церемония, осъществена от друидите на Кърнау. И въпреки че Марк винаги намираше някакво обяснение за смъртта им — треска например, или нещастен случай, или трудно раждане — ние всички подозирахме, че отегчението на краля бе причина за погребалните клади, в които изгаряха кралиците в Каер Дор (кралската крепост в Кърнау). Седмата съпруга, която умря в Каер Дор, Яла, бе племенница на Артур и Марк изпрати един пратеник да му разкаже тъжната приказка за ядливи гъби, смесени с червена мухоморка и за неутолимия апетит на Яла. Бе изпратил и едно муле натоварено с калаени кюлчета и рядка китова кост, за да укроти евентуални прояви на гняв от страна на Артур.