— Скъпо ще ни излезе — отбеляза Сенсъм.
— Прекалено скъпо — мрачно уточни Артур.
— Парите на крал Марк трябва във всеки случай да бъдат върнати — настоя Емрис.
— И може би кралицата — добави Сидрин, един от магистратите, които участваха в съвета. — Не мога да си представя, че гордостта на крал Марк ще му позволи да си затвори очите пред такава обида без да отмъсти.
— Какво ще стане с момичето, ако го върнем в Кърнау? — попита Емрис.
— Това ще реши крал Марк — заяви твърдо Артур. — Не ние — той разтри своето издължено скулесто лице с двете си ръце. — Предполагам — добави Артур уморено, — че ще е по-добре ако участваме в този конфликт като посредник. Отдавна — усмихна се той — не съм ходил в онази част на света. Май е време отново да отида там. Ти ще дойдеш ли, Дерфел? Ти си приятел на Тристан. Може би ще те послуша.
— С удоволствие, господарю — съгласих се аз.
Съветът взе решение Артур да посредничи при разрешаването на въпроса. Изпратихме Силан обратно в Кърнау със съобщение за предприетото от Артур. След това двамата с Артур се понесохме с конете си на югозапад, за да се срещнем с прегрешилите влюбени. ПРидружаваха ни десетина от моите копиеносци.
Пътуването бе доста приятно въпреки деликатния проблем, който бяхме тръгнали да разрешаваме. Деветте мирни години бяха осигурили благоденствието на плодородната ни страна и ако лятото си останеше така топло, независимо от мрачните предсказания на Кълхуч, и този път щяхме да съберем богата реколта. Артур искрено се радваше на добре обработените ниви и на новите зърнохранилища. Поздравяваха го във всеки град и във всяко село и винаги с топлота. Детски хорове пееха в негова чест, хората му поднасяха дарове в краката — куклички от царевични стебла, кошници с плодове или лисича кожа. Той раздаваше злато срещу тези подаръци, обсъждаше местните проблеми на селището, разговаряше с местния магистрат и едва тогава продължавахме пътя си. Единственият неприятен случай бе резултат от враждебното отношение на християните. Почти във всяко село имаше малка група християни, които крещяха проклятия срещу Артур и преставаха едва когато съседите им ги избутваха на някъде. Навсякъде имаше нови църкви, построени обикновено на места, където преди се бяха събирали езичници на поклонение — било свещен кладенец, или извор. Църквите бяха рожба на усърдните мисионери на Сенсъм и аз се чудех защо ние езичниците не изпозвахме усърдието на такива мъже, които да пътуват из страната и да проповядват езическите вярвания сред селяните. Новите църкви на християните, трябва да призная, бяха малки, почти колиби, направени от преплетени клони, измазани с кал, покрити със сламен покрив и с кръст закован на един от подпорните стълбове, но броят им непрекъснато растеше. А по-злобните свещеници от тази църкви проклинаха Артур за това, че е езичник и мразеха Гуинивиър за нейната привързаност към Изида. Тази омраза изобщо не безпокоеше Гуинивиър, но Артур не понасяше, когато хората се ненавиждаха заради религиозните си различия. По време на това пътуване до Иска той често спираше, за да разговаря с християните, които съскаха срещу него, но усилията му бяха напразни. Християните не се интересуваха от това, че Артур бе дал на тази страна мир, нито че те самите бяха достигнали очевидно благосъстояние, интересуваха се само от това, че Артур бе езичник.
— Като саксите са — каза ми мрачно Артур, когато зад нас остана поредната враждебно настроена група християни, — няма да се успоокоят докато не покръстят всички ни.
— Значи трябва да постъпим с тях, както постъпихме със саксите, господарю — предложих аз. — Да ги настроим един срещу друг.
— Те вече воюват помежду си — каза Артур. — Ти разбираш ли този спор за пелагийството?
— Изобщо нямам желание да го разбирам — отвърнах аз презрително, макар че всъщност този спор ставаше все по-ожесточен — една част от християните обвиняваха другите в ерес, като и двете страни вече даваха жертви. — А ти разбираш ли го?
— Така мисля. Пелагий не иска да вярва, че злото е вътрешно присъщо на човека, докато хора като Сенсъм и Емрис казват, че ние всички се раждаме със злото в душата — Артур замълча. — Предполагам, че ако аз бях християнин — продължи той, — щях да бъда привърженик на Пелагий — Артур отново замълча, а аз си помислих за Мордред и реших, че е напълно възможно Сенсъм и Емрис да са прави и хората наистина да се раждат зли, но нищо не казах, а Артур отново се обади — Аз вярвам в хората, много повече отколкото в който и да е Бог.