Плюх срещу злото, което думите му можеха да ни навлекат.
— Често си мисля как ли можеха да се променят нещата, ако Мерлин бе запазил своя Свещен съд.
— Онова старо гърне ли? — засмя се Артур. — Не се бях сещал за това от години! — той се усмихна при спомена за онези отдавна отминали дни. — Нищо нямаше да се промени, Дерфел — продължи той. — Понякога си мисля как Мерлин прекара целия си в живот в търсене и събиране на Съкровищата, а когато най-сетне ги намери, нищо не можа да направи с тях! Не му стигна смелост да се опита да задейства магическата им сила, защото подозираше, че нищо няма да се случи.
Загледах се в меча, който висеше на бедрото му, едно от тринадесетте Съкровища, но не му казах нищо, защото бях обещал на Мерлин да не разкривам на Артур истинската сила на Екскалибур.
— Да не би да мислиш, че Мерлин сам е запалил собствената си кула? — попитах аз.
— Минавало ми е през ума — призна той.
— Не — твърдо заявих аз. — Той вярваше. И според мен дори сега понякога се надява, че ще живее достатъчно дълго, за да намери отново Съкровищата.
— Тогава май ще е по-добре да побърза — каза мрачно Артур — едва ли му е останало много време.
Онази нощ прекарахме в двореца на римския управител, живял в Иска, където сега живееше Кълхуч. Той беше в мрачно настроение, не заради Тристан, а защото градът бе станал развъдник на християни-фанатици. Само седмица преди това банда млади християни бе вилняла в езическите храмове в града — съборили статуите на Боговете и размазали изпражнения по стените. Копиеносците на Кълхуч бяха хванали някои от осквернителите и ги бяха напъхали в затвора, но Кълхуч се тревожеше за бъдещето.
— Ако сега не разбием тия копелета — каза той, — те ще тръгнат на война заради своя Бог.
— Глупости — отсече Артур.
Кълхуч поклати глава.
— Те искат крал християнин, Артур.
— Ще имат Мордред догодина — отвърна Артур.
— Той християнин ли е? — попита Кълхуч.
— Ако изобщо е някакъв — намесих се аз.
— Но те не искат Мордред — мрачно каза Кълхуч.
— Ами кого тогава? — попита Артур, най-сетне заинтригуван от предупрежденията на братовчед си. Кълхуч се поколеба, после сви рамене.
— Ланселот.
— Ланселот! — това като че ли развесели Артур. — Та не знаят ли, че той продължава да държи отворени езическите храмове в своето кралство?
— Нищо не знаят за него — отвърна Кълхуч, — и не искат да знаят. Те мислят за него по същия начин, по който хората мислеха за вас през последните години от живота на Утър. Мислят за него като за спасител.
— И от какво ще ги спасява? — попитах аз презрително.
— От нас езичниците, разбира се — отговори Кълхуч. — Те твърдят, че Ланселот е християнският крал, който ще поведе всички християни към рая. И знаете ли защо? Заради оня морски орел на шлема му. Орелът, който държи риба в ноктите си, нали помните? А рибата е християнски символ — плю той с отвращение. — Не знаят нищо за него — повтори Кълхуч, — но виждат тая риба и си мислят, че това е знак от техния Бог.
— Една риба? — беше очевидно, че Артур не вярва на Кълхуч.
— Една риба — настоя Кълхуч. — Може би се молят на пъстърва? Откъде да знам? Вече почитат някакъв свети дух, девица и дърводелец, тогава защо да не вярват и в риба? Те всички са луди.
— Не са луди — настоя Артур, — въодушевени може би.
— Въодушевени! Бил ли си напоследък на техните служби? — запита Кълхуч предизвикателно.
— Последният път беше на сватбата на Моргана.
— Тогава ела и виж сам — каза Кълхуч. Вече беше нощ и ние бяхме свършили с вечерята, но Кълхуч настоя да си сложим тъмни наметала и да го последваме навън през една от страничните врати на двореца. Тръгнахме по една тъмна уличка към форума, където християните бяха превърнали стар римски храм в свое светилище. Някога храмът е бил посветен на Аполон, но сега бе пречистен, варосан и посветен на християнството. Влязохме през западната врата, скрихме се в една тъмна ниша, и подобно на тълпата поклонници около нас, коленичихме.
Кълхуч ни беше казал, че християните се събират тук всяка вечер и всяка вечер се повтаря една и съща лудост след раздаването на даровете от хляба и вино, които свещеникът разпределяше между вярващите. Християните придаваха на хляба и виното магическа сила, защото се предполагаше, че това са кръвта и плътта на техния Бог. Гледахме как поклонниците се тълпят около олтара, за да получат своя залък и глътката вино. Поне половината от събралите се бяха жени, които щом получеха хляба от свещениците изпадаха в екстаз. Неведнъж бях виждал подобни странни прояви на религиозна ревност, защото старите езически ритуали на Мерлин често завършваха с писъците на жени, танцуващи около огньовете, запалени на Хълма. Жените в църквата се държаха почти по същия начин. Танцуваха със затворени очи, вдигнали ръце към белия покрив, където се кълбеше димът от факлите и от горящите в купички благовония. Някои мълвяха странни думи, други изпаднали в транс само стояха втренчени в статуята, изобразяваща майката на техния Бог, малцина се гърчеха на пода, но повечето жени танцуваха в такт с ритмичните напеви на тримата свещеници. Мъжете в църквата общо взето само стояха и гледаха, но имаше и неколцина, които се присъединиха към танцуващите жени и именно те първи се разсъблякоха до кръста, грабнаха ремъци, навързани на възли, и започнаха да налагат с тях собствените си гърбове. Това ме изуми, защото никога не бях виждал подобно нещо, но удивлението ми прерастна в ужас, когато и някои жени започнаха да се самобичуват и да пищят от радост, когато кожените ивици раздираха до кръв голите им гърди и гърбове. Артур беше отвратен.