— Това е лудост — пошепна той, — истинска лудост!
— И се разпространява — предупреди го Кълхуч мрачно. Една от жените удряше голия с гръб с парче ръждясала верига и налудничавият й вой отекваше в голямото каменно помещение, а кръвта й багреше в червено покрития с плочи под. — Ще продължат така цяла нощ — каза Кълхуч.
Поклонниците постепенно бяха минали напред и плътно обграждаха изпадналите в унес танцуващи, а ние тримата останахме сами в тъмната ниша. Един свещеник ни забеляза и тръгна към нас.
— Ядохте ли от тялото Христово? — попита той.
— Ядохме печена гъска — отвърна учтиво Артур и се изправи.
Свещеникът се вгледа в нас, позна Кълхуч и плю в лицето му.
— Езичник! — изпищя той. — Идолопоклонник! Как смееш да оскверняваш Божия храм! — викна свещеникът и се опита да удари Кълхуч. Голяма грешка, защото Кълхуч с един удар го просна по гръб на пода, но свадата привлече вниманието и на мъжете, които наблюдаваха самобичуващите се танцьори. Християните нададоха вой.
— Време е да си тръгваме — забеляза Артур и тримата предвидливо се оттеглихме към форума, където копиеносците на Кълхуч охраняваха дворцовата аркада. Християните се изсипаха от църквата, хукнали след нас, но копиеносците бързо оформиха стена от щитове и протегнаха напред върховете на своите копия. Това спря фанатиците и те не направиха опит да нападнат двореца.
— Тази нощ може и да не ни нападнат — каза Кълхуч, — но през деня стават по-смели.
Артур наблюдаваше виещите християни през прозореца.
— Но какво искат те? — попита той объркан. Артур обичаше да дава скромен израз на своите религиозни вярвания. Когато идваше в Линдинис винаги участваше в нашите сутрешни молитви, когато ние със Сийнуин коленичехме тихо пред домашните Богове, за да им предложим по парче хляб и ги молехме да ни помогнат да изпълним добре ежедневните си задължения. Артур харесваше точно този тип богопочитание. Той бе просто слисан от видяното в църквата.
— Те вярват — започна Кълхуч да ни обяснява проявите на фанатизъм, които бяхме наблюдавали, — че след пет години техният Бог ще се върне на земята. Техните свещеници им разправят, че езичниците трябва да бъдат заличени преди техният Бог да се е върнал и проповядват, че Думнония трябва да има крал християнин.
— Ще имат за крал Мордред — каза мрачно Артур.
— Тогава по-добре да смениш дракона на щита му с риба — посъветва го Кълхуч, — защото, казвам ти, фанатизмът им става все по-свиреп. Ще си имаме неприятности.
— Ще ги омиротворим — увери го Артур. — Ще им кажем, че Мордред е християнин и може би това ще ги успокои. Май ще е по-добре да построим църквата, която Сенсъм иска — обърна се той към мен.
— Ако това може да успокои духовете им — свих рамене аз, — защо не?
На следващата сутрин напуснахме Иска, придружени от Кълхуч и десетина от неговите хора. Преминахме Икс по един римски мост и след това тръгнахме на юг и навлязохме в земите на най-далечните крайбрежия на Думнония. Артур не отвори повече дума за религиозната ревност на християните, но през цялото време бе необичайно мълчалив и аз предположих, че ритуалите, които бяхме видели в Иска, дълбоко го бяха разстроили. Той мразеше всяка проява на лудост, защото подобни прояви лишаваха мъжете и жените от разума им и вероятно душата му е изтръпнала от страх пред мисълта какво можеше да стори тази лудост с неговия грижливо поддържан мир.
Но засега нашият проблем не бяха християните в Думнония, а Тристан. Кълхуч бе известил принца за нашето идване и Тристан дойде да ни поздрави. Яздеше сам, а копитата на коня му вдигаха облаци прах, докато галопираше към нас. Поздрави ни радостно, но студената сдържаност на Артур скова усмивката му. Поведението на Артур не бе резултат на някаква вътрешна неприязън по отношение на Тристан — всъщност Артур харесваше принца. Неговата сдържаност бе породена от съзнанието, че не бе дошъл само като посредник в този спор, щеше да се наложи да отсъди за постъпката на един стар приятел.