— Не може да ги върне в Кърнау — изръмжа Кълхуч.
— Не бива — съгласих се аз. Гледахме безкрайното неспокойно море.
— Тогава защо Артур нищо не им казва? — гневно запита Кълхуч.
— Не знам.
— Трябваше да ги изпратя в Брослианд — каза Кълхуч. Вятърът повдигаше наметалото му. Вече вървяхме на запад край хълмовете над заливчето. Пътеката ни изведе на едно възвишение, от където пред нас се откри гледка към голямо естествено пристанище. Океанът бе залял устието на някаква река и бе образувал верига от обширни солени езера.
— Халкум — обади се Кълхуч — така се казва това пристанище. А пушекът е от солниците — посочи той към сивкавия дим, който се виждаше от другата страна на езерата.
— Тук трябва да има някакви моряци, които биха могли да ги откарат в Брослианд — казах аз, тъй като в пристанището бяха хвърлили котва поне десетина кораба.
— Тристан няма да иска — мрачно възрази Кълхуч. — Вече му предложих, но той вярва, че Артур му е приятел. Има доверие на Артур. Няма търпение да стане крал на Кърнау, защото тогава Артур щял да може да разчита на всички копия на Кърнау.
— Защо просто не е убил баща си? — тъжно попитах аз.
— По същата причина, поради която никой от нас не ще да убие онова малко копеле Мордред — отвърна Кълхуч. — Не е лесно да убиеш крал.
Вечерта отново ядохме в замъка и Тристан отново настоя Артур да му каже колко дълго биха могли двамата с Изолда да останат в Думнония, но Артур отново избегна конкретния отговор.
— Утре, лорд принц — обеща той на Тристан, — утре ще решим всичко.
Но на следващата сутрин в солените езера на Халкум влязоха два тъмни кораба с високи мачти и раздърпани платна и с високи носове, оформени като глави на соколи. Двата кораба бяха пълни с мъже, които свиха платната щом приближиха сушата и спуснаха греблата, за да насочат дългите тъмни кораби към брега. На кърмата имаше снопове копия, облегнати до мъжете, които направляваха корабите с рулевите гребла. На носовете бяха завързани зелени клонки, които показваха, че корабите идваха с мир.
Не знаех кой беше дошъл с тези два кораба, но можех да предположа. Бе дошъл крал Марк от Кърнау.
Крал Марк беше огромен мъж, който ми напомняше на Утър в последните години от живота му. Беше толкова дебел, че без помощ не можеше да изкачи възвишенията, които заобикаляха пристанището. Затова седна в един стол, монтиран на два здрави кола и четирима копиеносци го понесоха нагоре. Още четиридесет копиеносци придружаваха своя крал, а най-отпред вървеше Силан, най-добрият боец на Кърнау. Тежкият стол се полюляваше нагоре по хълма, а след това и надолу към гористата падина, където Тристан и Изолда вярваха, че са в безопасност.
Като ги видя, Изолда изпищя и хукна панически в желанието си да избяга от своя съпруг, но в дървената ограда имаше само една порта, запълнена от огромния стол на Марк, затова тя се затича обратно към замъка, превърнал се изведнъж в огромен капан за нея и любимия й. Вратите на замъка се охраняваха от хора на Кълхуч и те не разрешиха на Силан или на който и да било от копиеносците на Марк да влязат вътре. Чувахме как плаче Изолда, Тристан крещеше, а Артур умоляваше. Крал Марк нареди да оставят стола му на земята срещу вратата на замъка и зачака там, докато накрая Артур пребледнял и скован излезе от сградата и коленичи пред краля на Кърнау.
Лицето на Марк бе дебело и отпуснато, а по кожата му имаше петна от спукани вени. Брадата му беше рядка и бяла, дишането му бе плитко и хрипкаво, въздухът едва минаваше през тлъстото му гърло, малките му очички сълзяха. Той махна с ръка на Артур да се изправи, после с мъка се измъкна от стола си и последва Артур към най-голямата от колибите до замъка. Кралят едва креташе с дебелите си нестабилни крака. Денят беше топъл, но Марк въпреки това бе увил дебелото си туловище с наметало от тюленова кожа, като че ли му беше студено. Той се облегна на ръката на Артур, за да може да влезе в колибата, където ги очакваха два стола.
Отвратен, Кълхуч застана пред врата на замъка с изваден меч. Застанах до него, а зад нас чернокосата Изолда плачеше.
Артур остана цял час в колибата, след това излезе и погледна към Кълхуч и мен. Стори ми се, че въздъхна, после мина покрай нас и влезе в замъка. Не чухме какво им говори, но Изолда го чу и изпищя.
Кълхуч се вторачи в копиеносците от Кърнау, молейки се поне един от тях да го предизвика, но никой не помръдна. Най-добрият боец Силан стоеше неподвижен край портата, стиснал огромно бойно копие в едната ръка и дълъг меч в другата.
Изолда изпищя отново, след това Артур неочаквано излезе и ме дръпна за ръката.