— Той е твой приятел — настоях аз. — И мой!
Артур отвори очи и се вторачи в мен.
— Един крал идва при мен, Дерфел, и търси справедливост. Трябва ли да откажа на Марк помощта си, защото е стар, дебел и грозен? Нима Тристан и Изолда заслужават някаква по-различна справедливост само защото са млади и красиви? За какво съм се сражавал през всичките тези години, ако не за да има една справедливост за всички? Когато пътувахме насам и минавахме през всички тези села и градове, бягаха ли хората при вида на нашите мечове? Не! И защо? Защото знаят, че в кралството на Мордред цари справедливост. И сега ти ме караш да захвърля тази справедливост като неудобен товар заради някой, който спи със съпругата на баща си,?
— Да — упорствах аз, — защото той е приятел и защото ако ги оставиш да бъдат съдени, ще бъдат признати за виновни. Нямат никакъв шанс в съда, защото съдът ще повярва на думите на Марк.
Артур тъжно се усмихна на спомена, който съзнателно бях събудил. Този спомен бе свързан с нашата първа среща с Тристан, в която отново бе станало дума за съд. Тогава щеше да бъде извършена голяма несправедливост само защото законът щеше да приеме за достоверни думите на един лъжец, само защото той имаше право да свидетелства. Според нашите закони казаното от имащите право да свидетелстват е неоспоримо. Може хиляда човека да се закълнат в нещо, съдът няма да го приеме, ако то бъде отречено от лорд, друид, свещеник, баща, който говори за децата си, дарител, който говори за дарението си, девица, която говори за своята девственост, пастир, когато говори за стоката си или от осъден на смърт, който произнася последните си думи. А Марк беше лорд, крал и неговата дума тежеше повече от думата на принц или на кралица. Нито един съд в Британия нямаше да оправдае Тристан и Изолда и Артур знаеше това. Но Артур се бе заклел да спазва закона.
А в онзи далечен ден, когато Оуейн щеше за малко да избегне правосъдието, възползвайки се от правото си да свидетелства без някой да подлага на съмнение казаното от него, Артур бе поставил въпроса пред съда на мечовете. Самият Артур се би с Оуейн от името на Тристан и победи.
— Тристан може да се обърне към съда на мечовете — предложих аз.
— Има право — съгласи се Артур.
— Аз пък съм му приятел и ще се бия за него — добавих студено.
Артур се вгледа в мен сякаш едва сега осъзна моята враждебност.
— Ти, Дерфел?
— Аз ще се бия от името на Тристан — повторих аз със същата студенина, — защото той е мой приятел, какъвто беше и ти преди.
Артур помълча накрая въздъхна.
— Това е твое право, така че постъпи както искаш. Аз изпълних дълга си.
Той си тръгна, аз също, но вървях на десетина стъпки след него. Забавеше ли крачка, забавях и аз, обърнеше ли поглед към мен, извръщах глава. Щях да се сражавам за приятел.
Артур заповяда на копиеносците на Кълхуч да придружат Тристан и Изолда до Иска. Там щяха да бъдат изправени пред съда. Решението трябваше да бъде взето от двама магистрати — единият, избран от крал Марк, а другият от нас, думнонците.
Крал Марк седеше в стола си безмълвен. Бе настоявал съдът да заседава в Кърнау, но сигурно си бе дал сметка, че това няма никакво значение. Тристан така или иначе нямаше да се яви пред съда, защото знаеше какво го очаква там. Тристан щеше да разчита на съда на мечовете.
Принцът се появи на вратата на залата и се изправи срещу баща си. Лицето на Марк остана безизразно. Тристан бе блед, а Артур стоеше с наведена глава, за да не вижда нито единия, нито другия.
Тристан не носеше ризница, нямаше и щит. Черната му коса с вплетените в нея воински пръстени бе сресана назад и вързана с бяла ленена лента, която сигурно бе откъснал от роклята на Изолда. Беше облечен с риза, тесни карирани панталони, а на кръста му висеше меч. Тръгна към баща си и след няколко крачки спря. Извади меча си, вгледа се в неумолимите очи на баща си и заби острието в пръстта.
— Ще се изправя пред съда на мечовете — настоя той.
Марк сви рамене и вдигна вяло дясната си ръка. Жестът му накара Силан да излезе напред. Ясно бе, че Тристан познава уменията на най-добрия боец на Кърнау, защото изглеждаше доста нервен, когато огромният мъж с брада до кръста, свали наметалото си. Силан отметна косата си назад, разкривайки татуираната на челото му брадва, и сложи железния си шлем. Плю си на ръцете, разтри храчката по дланите си, бавно закрачи към меча на Тристан и го събори. Бе приел битката.
Аз извадих Хюелбейн.
— Аз ще се бия от името на Тристан — чух се да казвам. Бях необичайно нервен и това не беше обикновената нервност, която те обхваща преди битка. Страхувах се, страхувах се от голямата бездна, която се отваряше в живота ми, бездната между мен и Артур.