Чух Артур да вика някаква команда и предположих, че някои от хората на Кълхуч и моите копиеносци са се опитали да се притекат на помощ на господарите си, но Артур ги спря. Не искаше кръвопролитие да породи вражда между Кърнау и Думнония. Искаше само тази мрачна работа да бъде свършена.
Кълхуч също бе заклещен. Беснееше срещу обградилите го копиеносци, наричаше ги посерковци, кучета, червеи, но хората от Кърнау изпълняваха дадените им заповеди. Никой от нас не трябваше да пострада, трябваше само да ни държат здраво притиснати с щитовете си. Така можехме единствено, като Изолда, да стоим и да гледаме. Най-добрият боец на Кърнау пристъпи напред, свалил ниско острието на меча си, и се поклони на своя принц.
Тристан знаеше, че ще умре. Бе свалил лентата от главата си и я бе завързал на меча. Сега целуна лененото парче, после вдигна меча, докосна острието на Силан и мина в атака.
Силан отби удара му. Стоманеният звън се понесе към дървената палисада, блъсна се в нея и се върна. Мечовете отново прокънтяха при втората атака на Тристан, който този път завъртя острието отдолу нагоре. Силан отново отби, без никакво усилие, почти отегчен. Тристан продължи да напада. Ударите му валяха един след друг. Той се опитваше да изтощи Силан и да преодолее защита му с цялата бързина на която беше способен. Но единственото което постигна бе да измори собствената си ръка и щом спря за миг да поеме дъх и отстъпи крачка назад, Силан го нападна.
Атаката бе много добра. Дори красива, ако ти прави впечатление, когато някой използва меча както трябва. Ударът беше дори милостив, защото Тристан даже и не разбра кога загуби душата си, не му остана време за последен поглед към любимата, скрита в сенките на замъка. Успя само да се взре в своя убиец и кръвта шурна от прорязаното му гърло по бялата риза. После изпусна меча, издаде предсмъртен задавен стон и, когато душата му отлетя, се строполи неподвижен.
— Справедливостта е въздадена, кралю господарю — обяви Силан мрачно, след като освободи острието на меча си от врата на Тристан. Копиеносците, които ме бяха заобиколили, отстъпиха без да смеят да ме погледнат в очите. Вдигнах Хюелбейн, сивото му острие се разми пред очите ми, замъглени от нахлулите сълзи. Чух писъците на Изолда, когато хората на съпруга й избиха шестимата верни на Тристан копиеносци и хванаха своята кралица. Затворих очи.
Не исках да виждам Артур. Не исках да разговорям с Артур. Отидох до брега и отправих молитва към Боговете. Молех ги да се върнат в Британия, а докато се молех хората от Кърнау отведоха кралица Изолда към двата черни кораба, които чакаха край брега. Но те не я отведоха обратно у дома в Кърнау. Принцесата на Юи Литайн, това дете на петнайсет лета, което бе тичало босо сред вълните, чиито глас бе като шепота на моряците-призраци, възседнали морските ветрове, бе привързано към един кол и затрупано с довелечени от морето дърва, с които бе засипан брега при Халкум. И там пред очите на неумолимия й съпруг, тя бе изгорена жива. Трупът на нейния любим бе изгорен на същата клада.
Не исках да оставам с Артур. Не исках да говоря с него. Оставих го да си върви, а аз спах в тъмния стар замък, където бяха спали двамата влюбени. Върнах се в Линдинис и тогава разказах на Сийнуин за клането в мочурищата, когато убих невинни, за да не престъпя клетва. Разказах й за смъртта на Изолда, която гореше и пищеше, а мъжът й я гледаше.
Сийнуин ме прегърна.
— Нима не знаеше, че Артур може да бъде суров? — тихо попита тя.
— Не.
— Той единствен стои между нас и ужаса — каза тя, — как би могъл да не бъде суров?
Дори сега, като затворя очи понякога, виждам онова дете да излиза от морето с усмихнато лице, слабото й телце очертано от впитата мокра рокля, а ръцете й протегнати към любимия. Не мога да чуя писък на гларус и да не си я представя. Тя ще ме преследва до последния ми ден, а след смъртта ми, където и да отиде моята душа, знам, че ще я срещна. Едно дете, убито от един крал, законно, в Камелот.
Не бях виждал Ланселот, нито някой от хората му, години след клетвата при Кръглата маса. Амхар и Лохол, близнаците на Артур, живееха във Вента, столицата на Ланселот, и командваха по един отряд копиеносци, но единствените сражения, които водеха, бяха в кръчмите. Динас и Лавейн също живееха във Вента, бяха главни жреци в храм, посветен на римския Бог Меркурий и техните церемонии съперничеха на ритуалите, извършвани в дворцовата църква на Ланселот, осветена от епископ Сенсъм. Сенсъм често посещаваше Вента и разправяше, че белгите изглеждали доста доволни от Ланселот, което според нас означаваше, че не въставаха открито срещу своя крал.