— Той знае ли, че е дошъл неговият крал? — попитах аз.
— Ще го уведомя, лорд — каза свещеникът и се заклатушка по замръзналата земя.
Мордред бе застанал до гроба на майка си, където дори и в този студен ден бяха коленичили десетина поклонници. Гробът бе много скромен — просто една ниска могилка от пръст с каменен кръст, който изглеждаше малък край оловната урна, поставена тук от епископ Сенсъм за даренията на поклонниците.
— Епископът скоро ще дойде — казах аз. — Вътре ли ще го чакаме?
Мордред поклати глава и смръщи лице, загледан в покритата с трева могилка.
— Тя заслужава по-хубав гроб.
— Мисля, че си прав — съгласих се аз, изненадан, че Мордред проговори без да го питат. — Можеш да го изградиш по свое желание.
— Щеше да е по-добре — каза той злонамерено, — ако друг се беше сетил да й отдаде тази чест.
— Кралю господарю, ние бяхме толкова заети да защитаваме живота на нейния син, че не намерихме време да се тревожим за костите й. Но ти си прав, проявили сме нехайство.
Той ритна мрачно урната, после надникна да види малките съкровища, оставени от поклонниците. Коленичилите край гроба вярващи се отдръпнаха, не от страх пред Мордред (едва ли го бяха познали) по-скоро защото видяха железния амулет, който носех на врата си и разбраха, че съм езичник.
— Защо е била погребана? — неочаквано попита Мордред. — Защо не е била изгорена?
— Защото беше християнка — казах аз, ужасен от невежеството му. — Християните — започнах да обяснявам аз — вярват, че отново ще използват телата си при последното идване на Христос, а ние езичниците смятаме, че в Отвъдния свят ще имаме нови тела-сенки и няма да се нуждаем от старите тела, които, ако можем, изгаряме, за да не оставим духовете си да бродят по земята. Когато нямаме възможност да направим погребална клада, изгаряме косата на умрелия и отрязваме едното му стъпало.
— Ще направя купол над гроба й — реши той, след като изслуша теологическите ми обяснения. Попита ме как бе умряла майка му и аз му разказах цялата история — как Гундлеус от Силурия се ожени за Норуена с вероломен план в главата си, как я накара да коленичи пред него и най-хладнокръвно я уби. Разказах му и как Нимю отмъсти на Гундлеус.
— Тая вещица — промърмори Мордред. Той се страхуваше от Нимю и нищо чудно, тя ставаше все по-свирепа, мършава и мръсна. Живееше сама сред останките от замъка на Мерлин, напяваше заклинанията си, палеше огньове на своите Богове. При нея рядко идваха посетители, но тя понякога, без предизвестие, идваше в Линдинис да търси съвета на Мерлин. Тогава се опитвах да я нахраня, децата бягаха от нея, а тя си тръгваше, разговаряйки сама със себе си, единственото й око блестеше с див пламък, дрехата й изпоцапана с кал и пепел, черната й коса — сплъстена и мръсна. От своето убежище на Хълма тя бе принудена да гледа как християнското светилище се разраства все по-силно и по-добре организирано. Старите Богове, мислех си аз, бързо губеха Британия. Сенсъм, разбира се, с нетърпение чакаше смъртта на Мерлин, за да може сам да сложи ръка на Хълма и да построи църква на обгорелия му връх, но Сенсъм не знаеше, че Мерлин бе завещал цялата си земя на мен.
Застанал до гроба на майка си, Мордред се чудеше защо толкова си приличаха имената на моята най-голяма дъщеря и на мъртвата му майка. Казах му, че Сийнуин и Норуена бяха братовчедки.
— Моруена и Норуена — обясних му аз — са стари поуиски имена.
— Тя обичаше ли ме? — попита Мордред. Тези думи звучаха толкова нелепо в неговите уста, че за малко да зяпна. Може би, помислих си аз, Артур все пак е прав. Може би Мордред наистина ще дорасне до висотата на своите отговорности. Едно бе сигурно, че за всичките години откакто го познавах не бях водил с него такъв любезен разговор.
— Много те обичаше — отвърнах искрено. — Майка ти бе най-щастлива, когато беше с теб. Всичко се случи там горе — посочих аз към почернелия връх на Хълма, където някога се бе издигал замъкът на Мерлин с неговата кула за сънища. Там бе убита Норуена, а Мордред бе измъкнат от ръцете й, за да бъде спасен. Тогава той беше още бебе, дори по-малък от мен, когато съм бил отделен от майка ми Ърс. Дали Ърс бе още жива? Още не бях ходил в Силурия да я търся и това глождеше съвестта ми. Докоснах железния си амулет.
— Като умра — каза Мордред — искам да бъда погребан в гроба на майка ми. Аз сам ще го направя. Каменен купол — заяви той, — а телата ни ще бъдат издигнати на пиедестал.
— Трябва да говориш с епископа — посъветвах го аз. — Сигурен съм, че той с удоволствие ще направи каквото може, за да ти помогне. (Разбира се, ако не трябва той да плаща за куполообразната гробница, помислих си аз цинично.)