Обърнах се, защото чух Сенсъм да бърза към нас през тревата. Той се поклони на Мордред, после поздрави и мен с добре дошъл в светилището.
— Надявам се, че сте дошъл тук да намерите истината, лорд Дерфел?
— Дойдох да посетя онова светилище — посочих към Хълма, — но моят крал има работа при теб.
Оставих ги да разговарят и поведох коня си към Хълма. Минах покрай група християни. Те денонощно се молеха в подножието на Хълма това място да бъде прочистено от езичниците, които все още живееха там. Изтърпях обидите им, изкачих се по стръмния склон и стигнах до портата, която бе паднала съвсем, тъй като се бе счупила и последната й панта. Вързах коня за един кол, останал от някогашната палисада, и взех вързопа с дрехи и кожи, който Сийнуин бе приготвила, за бедните хора, живеещи в убежището на Нимю, за да не измръзнат в студа. Дадох дрехите на Нимю, тя нехайно ги пусна върху снега, след това ме хвана за ръкава и ме задърпа към новата си колиба, която бе построила точно там, където някога беше кулата за сънища на Мерлин. Колибата така вонеше, че за малко да повърна, но Нимю изобщо не забелязваше зловонието. Беше мразовит ден, а вятърът носеше леденостудена суграшица от изток, но въпреки всичко предпочитах да стоя вън, засипван от ледения мокър сняг, но не и да търпя вонята на колибата.
— Виж — гордо каза тя и ми показа един казан, не Свещения съд, а обикновен железен казан, който висеше от подпорна греда и беше пълен с някаква тъмна течност. От гредите, които бяха толкова ниски, че трябваше да се превия одве, за да стоя в колибата, висяха и клончета метличина, крила от прилеп, сменена змийска кожа, счупен рог от елен и снопчета билкови треви. Едва виждах всичко това, защото гъстият дим в колибата изпълни очите ми със сълзи. В другия край проснат върху едно одеяло лежеше някакъв гол мъж и недоволстваше от присъствието ми.
— Тихо — озъби му се Нимю. Взе една пръчка и я мушна в тъмната течност в казана, над който се издигаше пара. Под казана гореше слаб огън, който пушеше повече, отколкото топлеше. Нимю разбърка течността, намери каквото търсеше и го извади. Беше човешки череп.
— Помниш ли Бализ? — попита ме тя.
— Разбира се — отговорих аз. Когато бях млад, Бализ беше много стар, уважаван друид, но по времето, за което разказвам, вече бе покойник.
— Тялото му бе изгорено — каза Нимю, — но не и главата. Знаеш ли каква невероятна мощ има главата на един друид, Дерфел. Вчера ми я донесе някакъв човек. Беше я държал във ведро с пчелен восък. Купих я от него.
Всъщност аз я бях купил тая глава. Нимю непрекъснато купуваше предмети с култова мощ: част от околоплодния мехур по главата на мъртвородено дете, драконов зъб, парче от християнски магически хляб, елфови стрелички, а сега и глава на мъртвец. Идваше в двореца и искаше пари за подобни боклуци, но вече ми бе по-лесно да й дам малко злато и да я оставя да си върви, независимо че тя щеше да хвърли парите за някоя странна вещ. Веднъж даде цяло кюлче злато за трупа на едно агне, което се бе родило с две глави, само за да го закове на палисадата откъм християнското светилище, където го остави да изгние. Не ми се искаше да я питам колко бе платила за онова ведро с восък и човешка глава.
— Махнах восъка — каза ми тя — и сварих главата с месото по нея в казана. — (Това обясняваше откъде се бе взела невероятната воня.) — Няма по-мощно средство за предсказания — проблесна към мен единственото й око — от главата на друид, сварена в урина с десет кафяви билки от Кром Дубх — тя пусна черепа и той потъна в тъмната течност. — Чакай сега — заповяда ми Нимю.
Главата ми се въртеше от погълнатия дим и непоносимата миризма, но аз послушно зачаках, загледан в неспокойната тъмна повърхност на течността, която проблясваше. Постепенно движението в казана замря, тъмната повърхност се изглади и заприлича на черно огледало, над което се издигаше почти прозрачна пара. Нимю се наведе над казана и задържа дъх. Знаех, че сега ще види знамения. Мъжът на одеялото започна ужасно да кашля, след това немощно придърпа изтърканото одеяло и позакри голото си тяло.
— Гладен съм — изстена той. Нимю не му обърна внимание.
Аз чаках.
— Разочарована съм от теб, Дерфел — изведнъж заяви тя.
— Защо?
— Виждам една кралица жива изгорена на морския бряг. Добра работа щеше да ми свърши изпепелената й плът, Дерфел — каза тя с укор. — Можех да използвам тази пепел — продължи да мърмори Нимю. — Трябваше да се досетиш.