— Но Кълхуч е още жив — каза той с израз на недоумение. — Жив е, нали?
— Жив е, кралю господарю — кимнах аз.
Мордред се усмихна.
— Всяко клетвопрестъпничество трябва да се наказва, лорд Дерфел. Нали така ме учеше ти?
— Да, кралю господарю.
— А ти се закле в живота си, нали лорд Дерфел?
— Да, кралю господарю.
Той се почеса по рядката си брада.
— Дъщерите ти обаче са хубави, Дерфел, и ще ми бъде неприятно да ви прогоня от Думнония. Прощавам ти, че не уби Кълхуч.
— Благодаря, кралю господарю — казах аз, като едва се сдържах да не го ударя.
— Все пак трябва да те накажа затова, че не спази клетвата си — възбудено изрече той.
— Да, кралю господарю.
За миг настана тишина, после Мордред ме удари през лицето с кожения бич на правосъдието. И се засмя. Изражението ми толкова му хареса, че ме удари още веднъж с бича.
— Ето ти наказанието, лорд Дерфел — каза той и се обърна. Християните зад него се смееха и ръкопляскаха.
Щеше да има угощение; състезания по борба и бой с меч; фокусници; щеше да танцува опитомена мечка; менестрели щяха да се надпяват. Но ние си тръгнахме. Цялото семейство се отправи към Линдинис. Вървяхме край потока с надвесените над водата върби и цъфналите блатии. Отивахме си вкъщи.
Кунеглас ни последва след час. Имаше намерение да остане в Линдинис една седмица и чак тогава да се върне в Поуис.
— Елате с мен в Поуис — покани ни той.
— Дадох клетва на Мордред, кралю господарю.
— Дерфел, Дерфел! — прегърна ме той през рамо. — Скъпи ми, Дерфел, и ти не си по-добър от Артур! Да не мислиш, че Мордред го е грижа дали ще останеш верен на клетвата си или не?
— Надявам се, че не иска да ме превърне в свой враг.
— Кой го знае какво иска? Момичета, сигурно, и бързи коне, бягащи сърни и силна медовина. Върни се в Поуис, Дерфел! И Кълхуч ще бъде там.
— Ще ми бъде мъчно за него, господарю — казах аз. Надявах се да заваря Кълхуч в Линдинис като се върнем от Каер Кадарн, но той очевидно не бе посмял да губи време и веднага бе препуснал на север, за да избяга от копиеносците, които щяха да бъдат изпратени да го заловят преди да напусне границите на Думнония.
Кунеглас престана да ме убеждава да се върна в Поуис и смени темата.
— Какво правеше тук оня мошеник Енгас? — свъси вежди той недоволно. — Че и клетва дава да не нарушава мира!
— Той знае, че ако загуби приятелството на Артур, вашите копиеносци, кралю господарю, ще нахлуят в земите му.
— Точно така — кимна мрачно Кунеглас. — Кълхуч може да свърши тази работа. Артур дали ще има някаква власт сега?
— Това зависи от Мордред.
— Да предположим, че Мордред не е пълен глупак. Не мога да си представя Думнония без Артур — Кунеглас се обърна, тъй като стражите на портата високо съобщиха за нови посетители. Очаквах да видя дракони на щитовете, защото предполагах, че са хората, изпратени от Мордред да търсят Кълхуч. Но беше Артур с Енгас Мак Ейрем, придружени от двадесетина копиеносци. Артур спря колебливо при портата.
— Не знам дали съм добре дошъл — погледна ме той.
— Влезте, господарю — поканих го аз учтиво, но не и сърдечно.
Дъщерите ми го бяха видели през някой прозорец, защото миг по-късно с радостни писъци се хвърлиха върху него. Кунеглас също се изправи да го поздрави, подминавайки с явно пренебрежение Енгас Мак Ейрем. Кралят на Демеция застана до мен и аз се поклоних, но той ме изправи и ме прегърна. Пухкавата кожена яка около врата му вонеше на пот и гранясала мазнина. Той се захили.
— Артур ми каза, че от десет години не си се бил в свестна война.
— Май наистина станаха десет, кралю господарю.
— Ще загубиш форма, Дерфел. При първото истинско сражение някой младок ще ти разпори корема и ще нахрани кучетата си с твоите черва. Как си ти?
— Старея, но съм добре. А вие?
— Жив съм още — отвърна той и погледна към Кунеглас. — Кралят на Поуис май не иска да ме поздрави или така ми се струва?
— На него му се струва, кралю господарю, че вашите копиеносци по границата с Поуис си намират работа там, където не им е работа.
Енгас се засмя.
— Войниците не трябва да се отпускат, Дерфел, нали знаеш. От войниците без работа само неприятности. А пък моите станаха прекалено много напоследък. Ирландия става християнска страна! — плю той. — Някакъв британски навлек на име Падраиг превръщал ирландците в мекушави лигльовци. Вие така и не посмяхте да тръгнете срещу нас с копия, та сега изпратихте това тюленово лайно да ни разлага. Затова всеки, който е запазил ирландския си дух, бяга към ирландските кралства в Британия, за да се спаси от християните на Падраиг. Проповядвал с детелина в ръка! Представяш ли си? Завладява Ирландия с детелина в ръка! Нищо чудно, че всички свестни воини идват при мен. А аз какво да правя с тях?