— Всички песни казват, че е била красива — замислено промълви Игрейн.
— Аз лично платих на менестрелите да измислят тези песни — обясних на младата кралица. Точно както бях платил на няколко души да занесат пепелта на Тристан в Кърнау. Бях решил, че в смъртта си Тристан трябва да се върне в своята земя. Смесих костите и пепелта му с останките на Изолда (без съмнение бях добавил и доста обикновена дървесна пепел) и ги запечатах в един съд, намерен в тяхното убежище, където бяха споделяли своите невъзможни любовни мечти. Тогава бях богат човек, велик лорд, господар на роби, слуги и копиеносци. Бях достатъчно богат да платя за десетки песни, посветени на Тристан и Изолда, и те и до днес се пеят в залите за угощение. Освен това накарах менестрелите да изтъкнат вината на Артур за смъртта на влюбените.
— Но защо Артур постъпи така? — попита Игрейн. Потърках лице с единствената си ръка.
— Артур боготвореше реда — обясних. — Мисля, че той всъщност никога не е вярвал в Боговете. О, вярваше, че съществуват, не беше глупак, но смяташе, че вече не се интересуват от нас. Помня веднъж се засмя и ни попита дали не сме прекалено високомерни като си мислим, че Боговете си нямат друга работа и ще седнат да се тревожат за нас. Нима ние загубваме съня си от тревоги за мишките в сламения покрив? — попита ме той. Тогава защо смятаме, че Боговете ще се занимават с нас? Всичко, което му оставаше, като изключим Боговете, беше редът, а единственото нещо, което поддържаше реда бе законът, а единственото нещо, което заставяше силните да спазват закона бяха клетвите. Много просто наистина — свих аз рамене. — Беше прав, разбира се, почти.
— Трябваше да ги остави да живеят — тръсна глава Игрейн.
— Той се подчини на закона — казах мрачно. Често съм съжалявал, че накарах менестрелите да винят Артур за смъртта им, но той ми прости.
— Изолда наистина ли бе изгорена жива? — потръпна Игрейн. — И Артур остана безучастен?
— Той можеше да бъде много коравосърдечен, така и трябваше, защото ние другите се размеквахме понякога. Бог ми е свидетел.
— Трябваше да ги пощади — упорстваше Игрейн.
— И нямаше да има нито песни, нито легенди. Щяха да остареят, да затлъстеят, да се разправят за дреболии и накрая да умрат. Или пък Тристан щеше да се върне в Кърнау, след като баща му умре, и да си търси нови съпруги. Кой знае?
— Колко години живя Марк след това? — попита Игрейн.
— Само една. Умря от странгурия (бавно и болезнено уриниране — бел. прев.)
— От какво?
Аз се усмихнах.
— Отвратителна болест, лейди. Жените, мисля, не страдат от нея. След смъртта му крал на Кърнау стана някакъв племенник на Марк, дори не помня името му.
Игрейн се намръщи.
— Ама помниш как Изолда е излязла от морето, нали — гледаше ме тя с укор, — защото роклята й била мокра.
Усмихнах се.
— Сякаш бе вчера, лейди.
— Галилейско море — каза радостно Игрейн, защото в този миг свети Тъдуол влезе внезапно в стаята. Тъдуол е вече на десет-единадесет години, слаб с черна коса, а лицето му ми напомня Сердик. Лице на плъх. Той използва не само килията на Сенсъм, но и властта му. Какви щастливци сме ние — толкова малка обител, а имаме двама светци.
— Светецът иска да разчетеш тези пергаменти — заяви Тъдуол и остави куп ръкописи на масата. Изобщо не обърна внимание на Игрейн. Изглежда светците могат да си позволят да бъдат груби с кралици.
— Какви са те? — попитах го аз.
— Един търговец иска да ни ги продаде. Твърди, че са псалми, но очите на светеца недовиждат и не може да ги прочете.
— Разбира се — съгласих се аз. Истината, всъщност беше, че Сенсъм не можеше да чете, а Тъдуол е прекалено мързелив, за да се научи, макар че всички се опитахме да му налеем малко знания в главата (сега всички се преструваме, че може да чете). Внимателно развих един пергамент — стар, изсъхнал и много крехък. Беше на латински — език, който не разбирах, но разчетох думата „Christus“.
— Не са псалми, но текстът е християнски — казах. — Предполагам, че са части от евангелията.
— Търговецът иска четири жълтици.
— Две — отсякох аз, макар че всъщност не ме интересуваше дали щяхме ги купим или не. Пуснах пергамента и той се нави. — Този човек каза ли откъде ги има?
Тъдуол сви рамене.
— От саксите.
— Трябва да ги запазим — казах аз почтително, връщайки ръкописите. — Мястото им е в съкровищницата — (Където, помислих си, бе Хюелбейн и останалите малки съкровища, които бях донесъл от предишния си живот. Бях оставил там всичко с изключение на малката златна брошка на Сийнуин, която криех от стария светец.) Смирено поблагодарих на младия светец задето се бе посъветвал с мен и сведох глава, за да го изпратя.