— Пъпчива малка крастава жаба — процеди Игрейн и плю в огъня, когато Тъдуол си отиде. — Ти християнин ли си, Дерфел?
— Разбира се, че съм християнин, лейди! Що за въпрос? — възмутих се аз.
Тя ме погледна насмешливо.
— Питам, защото ми се струва, че откакто започна да пишеш този разказ позагуби християнския си дух.
Това, мисля си, е доста умно заключение, и си е чиста истина. Но не смея да си призная открито, защото Сенсъм само търси повод и с удоволствие ще ме обвини в ерес, за да може жив да ме изгори. За тази клада няма да скъпи материал, макар иначе да брои всяко дърво, което ни отпуска, за да отопляваме килиите си. Усмихнах се.
— Карате ме да си спомням стари работи, лейди, това е всичко.
Не беше всичко. Спомените за отминалите времена, възвръщаха у мен стари навици и мисли. Докоснах главата на един железен пирон, забит в дървената ми маса, за да се предпазя от злото, вселило се в омразата на Сенсъм.
— Отдавна се отказах от езическата вяра — казах аз.
— Жалко, че не съм езичница — замислено ме погледна Игрейн и се загърна в наметалото си от боброви кожи. Очите й все още блестят, лицето й е толкова жизнено — сигурен съм, че е бременна. — Да не ме издадеш на светците? — бързо добави тя. — А Мордред беше ли християнин?
— Не. Но знаеше, че може да разчита само на християните в Думнония, затова гледаше те да са доволни. Позволи на Сенсъм да построи голямата църква, която толкова много искаше.
— Къде?
— В Каер Кадарн — усмихнах се аз при този спомен. — Така и не я завършиха, но трябваше да стане величествена голяма църква с формата на кръст. Сенсъм твърдеше, че в тази църква ще бъде посрещнат Христос при второто му пришествие на земята през 500 г. Събори почти всички зали за угощение и използва гредите, за да издигне стената, а от каменния кръг направи основата на църквата. Кралския камък, разбира се, остави. Взе половината от земите, които принадлежаха на двореца в Линдинис и използва събраното от тях богатство, за да плати на монасите в Каер Кадарн.
— Взел е от твоята земя?
Поклатих глава.
— Тази земя никога не е била моя, беше на Мордред. А Мордред, разбира се, искаше да ни изгони от Линдинис.
— За да може да се разполага сам в двореца ли?
— За да може Сенсъм да се разполага в двореца. Мордред се премести в Зимния дворец на Утър. Там му харесваше повече.
— А вие къде отидохте?
— Намерихме си дом — отвърнах аз. Старата къща на Ърмид южно от блатото Исса. Блатото не беше наречено, разбира се, на моя Исса, а носеше името на един стар старейшина. Ърмид беше старейшината, който живееше на южния бряг на блатото. Когато той умря, аз купих земите му и след като Сенсъм и Моргана сложиха ръка на Линдинис, аз заживях в неговата стара къща. Момичетата тъгуваха по светлите коридори на Линдинис и по просторните кънтящи стаи, но на мен къщата, която наричахме Ърмидс Хол, ми харесваше. Беше стара, със сламен покрив, скрита под сенките на околните дървета и пълна с паяци. Най-голямата ми дъщеря Моруена пищеше неистово от паяците и заради нея станах лорд Дерфел Кадарн, убиецът на паяци.
— Щеше ли да убиеш Кълхуч? — пита ме Игрейн.
— Не, разбира се.
— Мразя тоя Мордред — каза тя.
— И не само вие, лейди.
Тя се загледа в огъня.
— Наистина ли трябваше да стане крал?
— Доколкото зависеше от Артур, да. Ако решавах аз? Не. Аз щях да го убия с Хюелбейн, независимо, че това щеше да ме направи клетвопрестъпник. Той бе нещастно момче.
— Всичко изглежда толкова тъжно — каза Игрейн.
— В онези години имаше и много щастие — поправих я аз, — че даже и след това се случваше понякога да бъдем щастливи. В Линдинис живяхме доста щастливо.
Още си спомням как виковете на дъщерите ми отекваха из двореца, топуркането на крачетата им по коридорите, вълненията им при някоя нова игра или странно откритие. Сийнуин бе винаги щастлива — имаше дарба за това — и хората около нея долавяха това щастие и го препредаваха. Думнония също, мисля, бе щастлива. Тя благоденстваше и всеки, който работеше здраво, бе натрупал състояние. Християните недоволстваха, но въпреки това ония години бяха славно време, мирно време, времето на Артур.
Игрейн разрови изписаните пергаменти, търсеше нещо определено.
— Що се отнася до Кръглата маса… — започна Игрейн.
— Моля ви — вдигнах ръка, за да предотвратя протестите й, защото знаех какво щеше да последва.
— Дерфел! — каза тя строго. — Всеки знае, че това е било нещо сериозно! Важно нещо! Всички най-добри воини на Британия са се заклели на Артур и всички са били приятели. Всеки знае това!