— Беше каменна маса и то пукната, а в края на деня се пропука още повече и наистина бе оплескана с повръщано. Всички се напиха.
Тя въздъхна.
— Надявах се, че просто си забравил истината — каза тя, отказвайки се прекалено бързо от темата, което ме кара да си мисля, че Дафид — писарят, дето превежда думите ми на британски — ще напише по този въпрос нещо друго съобразно представите на Игрейн. Не много отдавна дори чух една история, в която се твърдеше, че всички рицари от Братството на Британия седнали със сериозни лица около огромна дървена кръгла маса. Но такава маса изобщо не е имало, а и не можеше да има, освен ако бяхме изсекли половината гори в Думнония, за да я направим.
— Братството на Британия — подех аз търпеливо — беше една не особено сполучлива идея на Артур. Не можеше и да бъде друго яче! Кралските клетви на хората стояха над клетвата им пред Кръглата маса. Освен това, като изключим Артур и Галахад, никой друг всъщност не вярваше в тази идея. Повярвай ми, накрая дори Артур се чувстваше неудобно, когато някой отвореше дума за това.
— Сигурно си прав — каза тя, убедена, че не съм. — А сега искам да знам какво стана с Мерлин.
— Ще ви кажа. Обещавам.
— Сега! — настоя тя. — Сега ми кажи. Нима угасна просто така?
— Не — отвърнах аз. — Неговият час наистина удари. Нимю беше права. В Линдинис той просто чакаше. Винаги е обичал да се преструва, помните нали? В онези години се преструваше на остарял, умиращ човек, но силата си беше вътре в него, там, където никой от нас не можеше да надникне. Но той беше стар и трябваше да пази силата си. Чакаше времето, когато Свещения съд щеше да бъде използван. Знаеше, че тогава ще има нужда от своята сила, но междувременно бе оставил Нимю да поддържа огъня вместо него.
— И какво стана? — пита развълнувано Игрейн.
Придърпах ръкава на расото си върху осакатената си ръка.
— Ако Бог ме дари с живот, милейди, ще ви кажа — отвръщам аз и наистина нищо повече няма да чуе от мен. Плаче ми се като си спомням последния взрив на силата на Мерлин в Британия, но тия събития стават много по-късно в тази история, много след като се изпълни предсказанието на Нимю за кралете, дошли в Каер Кадарн.
— Ако не ми кажеш — тупна с крак Игрейн, — и аз няма да ти кажа моята новина.
— Вие сте бременна — усмихнах се — и аз съм толкова щастлив за вас.
— Дерфел, звяр такъв — възмути се тя. — Исках да те изненадам!
— Молихте се за това, лейди, аз също се молих за вас, как можеше Бог да не отговори на молитвите ни?
Тя свъси вежди.
— Бог изпрати шарка на Нуил, ето какво направи Бог. Цялата стана в пъпки и рани и непрекъснато хленчеше, затова кралят я изгони.
— Много се радвам.
Тя докосна корема си.
— Само се надявам да е жив и здрав да наследи трона, Дерфел.
— Той ли? — уточних аз.
— Той! — твърдо заяви тя.
— Ами ще се моля и за това — набожно казах аз, макар да не знам дали ще се моля на Бога на Сенсъм или на по-дивите Богове на Британия. Толкова молитви съм казал през живота си, толкова много молитви, и докъде ме доведоха? До това влажно убежище сред планините, а старите ни врагове пеят в нашите древни замъци. Но и за този край ще говоря много по-късно. Историята на Артур съвсем не е свършила. Дори в известен смисъл едва сега започва, защото след като Артур се отказа от славата и предаде властта на Мордред, дойде време, което щеше да изпробва здравината на основите, положени от Артур, моя лорд на клетвите, моя суров господар, но и мой приятел до смърт.
Първоначално нищо не се случи. Бяхме задържали дъх в очакване на най-лошото, но нищо не се случи.
Прибрахме сеното, окосихме лена и накиснахме стеблата във вода, та седмици наред селата ни воняха. Ожънахме ръжта, ечемика и пшеницата, после слушахме песните на робите, докато вършееха на хармана или безкрайния тропот на воденичните камъни. Сламата използвахме да поправим покривите и за известно време златните кръпки бестяха под лятното слънце. Обрахме плодовете в овощните градини, насякохме дърва за зимата и нарязахме върбови клонки за майсторите на кошници. Ядохме къпини и ядки, опушихме пчелните кошери и натъпкахме меда в торби. Торбите закачихме пред огнищата в кухните, където оставяхме храна за мъртвите в навечерието на Самейн.
Саксите си стояха в Лоегир, нашите съдилища раздаваха правосъдие, омъжваха се девойки, раждаха се и умираха деца. Есента дойде с мъгли. Времето си вървеше, появи се и студът. Заклахме животните и вонята от локвите за накисване на лен бе заменена от отвратителната смрад на ямите за щавене на кожи. Току-що изтъкания лен бе натикан в бъчви, пълни с дървесна пепел, дъждовна вода и урината, която бяхме събирали през цялата година. Зимните данъци бяха събрани. А в деня на зимното слънцестоене ние, митраистите, убихме бик за ежегодния празник, с който почитахме слънцето. В същия ден християните почетоха раждането на своя Бог. На Имболк — голямото зимно угощение — нахранихме двеста души в нашата зала като не забравихме да оставим на масата три ножа за невидимите Богове. Направихме и жертвоприношения за реколтата през новата година. Новородените агнета бяха първия знак за събуждането на новата година, после дойде време за оран и сеитба, поникнаха млади клонки по старите голи дървета. Това бе първата нова година откакто Мордред стана крал.