— Тук управлява крал, епископе, а не вашият Бог. Само Кунеглас може да дава убежище, а той не е давал убежище на Лайгесак.
— Моят крал, Артур — каза гордо Кадок — е кралят на кралете и Той ми е заповядал да не ви пускам тук.
— И ще ми окажете съпротива? — попита Артур с вежлива изненада в гласа.
— До смърт! — викна Кадок. Артур тъжно поклати глава.
— Аз не съм християнин, епископе — каза той тихо, — но вие не проповядвате ли, че вашият Отвъден свят е място пълно с удоволствия? — Кадок не отговори и Артур сви рамене. — Значи ще ви направя услуга като ви изпратя по-бързо там, нали? — попита Артур и извади Екскалибур.
Епископът вдълба още повече чертата в калния път.
— Забранявам ви да пресичате тази линия — викна той. — Забранявам ви в името на Отца, и Сина и Светия дух! — Вдигна жезъла и го насочи срещу Артур. Задържа го за миг после замахна над всички ни и в този миг, признавам, тръпки ме полазиха. Кадок не е Мерлин и неговият Бог няма силата на нашите Богове, помислих си, но въпреки това изтръпнах, когато жезълът се насочи към мен и от страх докоснах железната си ризница и плюх върху пътя. — Сега се връщам към молитвите, Артур — каза Кадок, — а вие, ако искате да живеете, вървете си. Минете ли край този свещен кръст, кълна се в сладката кръв на Господ Иисус Христос, душите ви ще се мъчат в пламъци. Ще разберете що е вечният огън. Ще бъдете проклети от началото до края на времената и от райските врати до най-дълбоките бездни на ада.
След това тежко проклятие той плю още веднъж, обърна се и си тръгна.
Артур вдигна края на наметалото си, избърса дъждовните капки от Екскалибур и го прибра в ножницата.
— Май не сме добре дошли тук — усмихна се той, след това се обърна и повика Балин, който беше най-старият конник в отряда — Вземи конниците — заповяда му Артур — и върви зад селото. Погрижи се никой да не избяга. Щом заемеш позиция ще пратя Дерфел и хората му да претърсят къщите. И слушайте! — издигна глас той, за да може всичките шейсет души да го чуят — тези хора ще се съпротивляват. Ще ни се подиграват и ще се бият с нас, но ние не сме дошли да воюваме с тях. Трябва ни само Лайгесак. Няма да крадете от тях и няма да наранявате никого без нужда. Помнете, че вие сте войници, а те не. Ще се отнасяте с тях почтително и ще приемате мълчаливо проклятията им.
Говореше строго и след като се увери, че всички мъже са го разбрали, той се усмихна на Балин и му даде знак да върви.
Тридесетте бронирани конника тръгнаха напред по края на долината към отсрещния склон отвъд селото. Кадок, който все още не бе стигнал до църквата, погледна към тях, но не прояви никакви признаци на тревога.
— Чудя се — промълви Артур — откъде знаеше кой съм?
— Ти си известен, господарю — казах аз. Още го наричах „господарю“ и така щеше да бъде винаги.
— Името ми може би е известно, но не и лицето ми. Във всеки случай не тук — замълча, вдигна рамене и се отказа да разсъждава над тази загадка. — Лайгесак винаги ли е бил християнин?
— Откакто го познавам. Но никога не е бил добър християнин.
Той се усмихна.
— По-лесно е да живееш целомъдрено, когато остарееш. Поне така ми се струва.
Гледаше как конниците му заобикалят селото, а под копитата на конете им изригваха пръски от мократа трева. После стисна копието и отново се обърна към моите хора.
— Запомнете! Никакви кражби!
Чудех се какво ли толкова можеше да има за крадене в това мрачно място, но Артур знаеше, че всички копиеносци обикновено си намират по нещо за спомен.
— Не искам неприятности — каза им Артур. — Само ще претърсим за нашия човек и си тръгваме.
Той докосна хълбоците на Ламрей и черната кобила послушно се отправи напред. Ние го последвахме пеша, заличавайки с ботушите си линията, начертана от Кадок в калта край гравирания кръст. Никакъв огън не се стовари върху нас от небесата.
Епископът вече беше стигнал до църквата, спря на входа, обърна се, видя, че идваме и влезе вътре.
— Знаят, че идваме — каза Артур, — значи няма да намерим Лайгесак тук. Боя се, че само си губим времето, Дерфел.
Една саката овца закуцука през пътя и Артур спря коня си, за да я изчака. Видях как потръпна и знаех, че е потресен от мръсотията в селото, която почти съперничеше на кочината, в която живееше Нимю на Хълма.
Кадок се появи отново на вратата на църквата, когато бяхме само на стотина крачки от нея. Конниците вече чакаха зад селото, но Кадок не си направи труда да погледне натам. Само вдигна един огромен овчи рог до устните си и го наду. Звукът отекна в голите склонове на околните хълмове. Наду го още веднъж, пое дълбоко дъх и отново даде сигнал.