И внезапно се озовахме в битка.
Наистина знаеха, че идваме и се бяха подготвили. Изглежда бяха повикали всички християни от Поуис и Силурия, за да защитават Кадок. Сега тези хора се появиха по хребетите, заобикалящи цялата долина, а други тичаха да ни отрежат пътя за отстъпление. Едни носеха копия, други щитове, а някои имаха само сърпове или вили, но изглеждаха много самоуверени. Знаех, че много от тях някога са били копиеносци на служба в опълчението, но това, което внушаваше увереност на тези християни, освен вярата в техния Бог, беше съзнанието, че наброяваха поне двеста души.
— Ама че глупаци! — викна Артур ядосан. Той мразеше ненужното насилие, а вече знаеше, че няма да мине без жертви. Знаеше също, че ние ще победим, защото само фанатици, които вярват, че техният Бог ще се бие с тях, можеха да се опълчат срещу шейсет от най-добрите воини на Думнония.
— Глупаци! — изсъска той пак. Погледна към селото, откъдето идваха още въоръжени мъже. — Ти стой тук, Дерфел. Само ги задръж, ние ще им видим сметката.
Артур пришпори коня си и в галоп заобиколи селото, за да се присъедини към своите конници.
— Кръг от щитове — заповядах тихо. Бяхме само тридесет и нашият двуреден кръг бе толкова малък, че сигурно е изглеждал лесна плячка в очите на виещите християни, които се спускаха надолу по склоновете или тичаха към нас от селото, за да ни унищожат. Войниците не обичат кръга от щитове, защото при тази формация разстоянието между копията е много голямо и колкото по-малък е кръгът, толкова повече се раздалечават върховете на копията. Моите хора обаче бяха добре обучени. Воините от първия ред коленичиха и допряха щит о щит, вдигнаха върховете на копията напред и забиха дръжките им в земята зад себе си. Ние, от втория ред, поставихме нашите щитове върху щитовете на предната редица и ги подпряхме на земята. Така нашите нападатели щяха да се изправят пред двойна стена от дърво, покрито с кожа. Всеки от нас застана зад коленичилите мъже от първия ред и вдигнахме копия над главите им. Нашата задача бе да защитаваме войниците от първия ред, а тяхната — да стоят здраво на мястото си. Щеше да бъде тежка и кръвопролитна битка, но щяхме да бъдем в безопасност докато хората пред нас държаха здраво щитовете и копията си и докато ние ги защитавахме. Напомних на коленичилите мъже какво бяха учили, казах им, че трябва да играят единствено ролята на препятствие, а клането да оставят на нас.
— Бел е с нас — викнах накрая.
— Артур също — добави Исса въодушевено.
Защото именно Артур щеше да свърши основната работа този ден. Ние бяхме примамката, а той палачът. Хората на Кадок се хвърлиха върху примамката като гладна сьомга на муха. Самият Кадок поведе атаката от селото с ръждясалия си меч в ръка. Носеше и голям кръгъл щит. На него бе нарисуван черен кръст, под който се виждаха неясните очертания на силурската лисица, очевидно бе воювал преди в редиците на Гундлеус.
Тази християнска тълпа не идваше подредена в стена от щитове. Можеха и да спечелят, ако се бяха подредили, но не, те нападаха по старите бойни традиции, от които римляните ни бяха отучили. В старите времена, когато римляните дошли в Британия, племената се втурвали срещу тях с вой, смело и безразборно, разгорещени от медовината. Подобна атака е страшна на вид, но дисциплинирани воини могат лесно да се справят с нея, а моите хора се отличаваха с чудесна дисциплина.
Няма съмнение, че са почувствали страх. И аз почувствах страх — ужасно е да гледаш как срещу теб с диви викове се носят безразсъдно смели мъже. Срещу зле обучени, недисциплинирани войници такава атака неминуемо се увенчава с успех именно поради ужаса, който поражда. За първи път виждах старите британски бойни традиции в битка, дотогава само бях слушал за тях. Фанатизираните християни на Кадок се втурнаха срещу нас, сякаш се състезаваха кой ще се наниже пръв на копията ни. Пищяха и ни проклинаха. Всички като че ли искаха да станат мъченици или герои. Сред тях имаше и жени, които също крещяха, размахали дървени тояги и сърпове. Имаше дори деца.
— Бел! — викнах аз, когато първият нападател се опита да прескочи коленичилия пред мен воин и умря на копието ми. Нанизах го като заек на шиш и го бутнах напред заедно с копието, та умиращото му тяло да прегради пътя на онези, които идваха след него. Следващия убих с Хюелбейн. Навсякъде около мен копиеносците ми надаваха ужасни бойни викове и мушкаха, удряха, сечаха, пронизваха. Всички бяхме много добри, много бързи, и толкова добре обучени. Часове наред сме упражнявали защита в обръч от щитове и макар от години повечето от нас да не бяха участвали в битка, бързо открихме, че старите ни инстинкти са непокътнати. В онзи ден оцеляхме именно благодарение на инстинктите си и на опита. Враговете ни бяха фанатици, крещяха, притискаха ни отвсякъде, хвърляха копия срещу нас, но първият ред войници държаха щитовете си непоклатими като скала. Убитите и умиращите пред тях ставаха все повече и повече и спираха атаката на прииждащите християни. Първите една-две минути, докато на земята пред нас още нямаше тела и най-смелите можеха безпрепятствено да се приближават, въртяхме оръжията като побеснели. Но щом пред обръча от щитове се понатрупаха мъртви и ранени, броят на смелчаците намаля и ние, петнадесетте от вътрешния ред, можехме да си подбираме жертвите и да ги използваме, за да се упражняваме с меч или копие. Биехме се бързо, окуражавахме се един друг и убивахме безмилостно.