Кадок се включи рано в битката. Въртеше така енергично огромния си ръждясал меч, че оръжието свистеше във въздуха. Знаеше много добре какво трябва да прави — втурна се срещу един от коленичилите ми копиеносци, защото си даваше сметка, че пробие ли външния кръг, хората много бързо ще ни избият. Аз отбих тежкия му удар с Хюелбейн и нанесох контра удар, но режещият ръб на меча потъна безпомощно в огромната му мръсна коса. После Ийчърн, набитият дребен ирландец, който още ми служеше въпреки заплахите на Мордред, замахна с копието си срещу лицето на епископа. Върхът на копието изчезна, отсечен от мощния париращ удар на Кадок, но Ийчърн светкавично обърна оръжието си и халоса огромния мъж с железния връх на дръжката право в челото. Епископът кръстоса поглед за миг, зяпна, разкривайки изгнилите си зъби, и се строполи в калта.
Последният нападател, който се опита да преодолее нашата защита, бе една жена с разпусната рошава коса. Тя се покачи върху мъртъвците, изпищя някакво проклятие срещу мен и се опита да прескочи коленичилия воин от първата редица. Сграбчих я за косата, сърпът й издрънча по ризницата ми, дръпнах я силно вътре в кръга и Исса смаза черепа й с крака. Точно тогава се появи Артур.
Тридесет конници с дълги копия се врязаха в тълпата християни. Мисля, че ние се защитавахме не повече от три минути, но Артур приключи сражението просто за миг. Конниците му пристигнаха в пълен галоп с насочени напред копия. Някъде пред мен едно от копията потъна в нечия плът и бликна ужасна струя кръв. После нападателите панически побягнаха. Артур, вдигна проблясващия Екскалибур и заповяда на хората си да спрат клането.
— Само ги разгонете! — викаше той.
Конниците се разделиха на малки групи, които разпръснаха ужасените нападатели и ги изтлъскаха към каменния кръст.
Моите хора си отдъхнаха. Исса все още седеше върху рошавата жена, а Ийчърн търсеше изчезналия връх на копието си. Двама души бяха лошо ранени, а на един от втория ред му бяха счупили и разкървавили ченето. Но иначе жертви не бяхме дали, а около нас лежаха двадесет и три трупа и поне толкова ранени. Кадок, макар и замаян от удара на Ийчърн, беше още жив. Вързахме му краката и ръцете и въпреки първоначалните напътствия на Артур да проявяваме уважение към врага, ние му отрязахме косата и брадата, за да го опозорим. Той плюеше и проклинаше, но ние му запушихме устата с кичури от собствената му мазна брада и после го върнахме в селото.
И там намерих Лайгесак. Въпреки всичко не беше избягал. Просто седеше и чакаше край малкия олтар в църквата. Вече беше възрастен — с оредяла и посивяла коса. Предаде се без никаква съпротива, позволи ни покорно да отрежем брадата му, за да изплетем грубо въже от нея и да му го вържем на врата — така правехме с всеки осъден предател. Дори сякаш се зарадва, че ме вижда след всичките тези години.
— Казвах им, че няма да могат да те победят — усмихна ми се той, — не и Дерфел Кадарн.
— Значи са знаели, че идваме?
— От една седмица — тихо отвърна той и вдигна ръце, за да може Исса да върже китките му с въже. — Дори искахме да дойдете. Вярвахме, че това е нашият шанс да отървем Британия от Артур.
— И защо искахте да отървете Британия от Артур? — попитах аз.
— Защото Артур е враг на християните, затова — отговори Лайгесак.
— Не е вярно — презрително го погледнах аз.
— Какво знаеш ти, Дерфел? Ние подготвяме Британия за завръщането на Христос и трябва да прочистим земята от езичниците! — той заяви това дръзко и предизвикателно, но после сви рамене и се захили. — Ама аз им казах, че така няма да могат да убият Артур и Дерфел. Казах на Кадок, че сте прекалено добри воини — изправи се и тръгна след Исса към вратата на църквата, но на прага се обърна и попита — Сега ще трябва да умра, нали?
— В Думнония — казах аз. Той сви рамене.
— Ще видя Господ лице в лице, няма от какво да се страхувам.