Излязохме от църквата. Артур беше отпушил устата на Кадок и оттам се лееше поток от мръсни ругатни. Извадих Хюелбейн и погъделичках епископа по току-що обръснатата брадичка.
— Той е знаел, че идваме — осведомих Артур — и са се готвили да ни избият.
— Е, не успяха — отвърна Артур и отмести глава, за да избегне храчката не Кадок. — Прибери меча — заповяда ми той. — Да не искаш да го пратим в рая? — усмихна се Артур. — Наказанието му ще бъде да живее тук.
Взехме Лайгесак и си тръгнахме. Никой не осъзна какво всъщност ни беше разкрил Лайгесак в църквата. Той каза, че от една седмица са знаели за нашето идване, а по това време ние все още сме били в Думнония, не в Поуис, а в Думнония, което означава, че някой е изпратил предупреждението от Думнония. Но тогава тази мисъл изобщо не ни дойде на ум. Решихме, че причината за това клане бе християнският фанатизъм и никой не се досети, че бяхме попаднали в засада поради предателство.
Разбира се, има християни, които и до днес разправят тази история по друг начин. Артур бил изненадал с нападението си селището на Кадок, изнасилил жените, избил мъжете и откраднал съкровищата на епископа. Аз обаче не видях нито едно изнасилване; убихме само тези, които се опитаха да убият нас; не видях и нищо за крадене, но дори и да имаше, Артур никога не би го пипнал. Щеше да мине време, и то не много, и аз щях да видя Артур наистина да избива хора с желание, но всички тези мъртъвци бяха езичници. Въпреки това християните твърдят, че той е техен враг и небивалиците, които разказваха за разгрома на Кадок, само подклаждаха омразата им към него. Обявиха Кадок за жив светец. Някъде по това време християните започнаха да наричат Артур „Врагът на Бога“. Тази гневна титла прилепна към неговото име до края на дните му.
Престъплението му, разбира се, не бяха няколкото разцепени християнски глави в долината на Кадок, а по-скоро толерантното отношение, което проявяваше към езичеството докато управляваше Думнония. На фанатизираните християни изобщо не им дойде на ум, че Артур беше езичник и всъщност проявяваше толерантно отношение към християнството. Не можаха да проумеят това и го виняха, че не се е възползвал от предоставената му власт, за да унищожи езичеството. Именно този грях го превърна във „Врагът на Бога“. Помнеха, разбира се, и това, че той отмени разпореждането на Утър, с което Великият крал бе освободил църквата от насилствени заеми.
Не всички християни мразеха Артур. Поне двадесетина от копиеносците, които се сражаваха рамо до рамо с нас в долината на Кадок, бяха християни. Галахад обичаше Артур, имаше и много други, като епископ Емрис, които мълчаливо го подкрепяха. Но църквата в онези размирни дни в края на първото половин хилядолетие от господството на Христос над земята, не слушаха тихите, почтени хора, а слушаха фанатиците, които твърдяха, че светът трябва да бъде прочистен от езичниците, за да може Христос да се върне. Сега вече знам, че вярата в нашия Господ Иисус Христос е единствената истинска вяра, и че никаква друга вяра не може да съществува в светлината на тази величествена истина, но все още ми се струва странно, че Артур — най-справедливият от всички владетели — може да бъде наричан Врагът на Бога.
Както и да е. Причинихме главоболие на Кадок, вързахме врата на Лайгесак с въже, изплетено от собствената му брад и си тръгнахме.
Двамата с Артур се разделихме край каменния кръст на входа на долината. Той щеше да поведе Лайгесак на север и след това на изток, за да хване хубавите пътища към Думнония, а аз бях решил да навляза в Силурия и да потърся майка си. Взех със себе си Исса и още четирима от моите копиеносци, а останалите тръгнаха с Артур към вкъщи.
Ние шестимата заобиколихме долината на Кадок, където опечаленото множество окървавени или контузени християни се бяха събрали и напяваха молитви за своите мъртви, прекосихме високите голи хълмове и се спуснахме по стръмните склонове към зелените долини, които водеха към Севърнско море. Не знаех къде живееше Ърс, но предполагах, че няма да бъде трудно да я намеря, защото Танабурс, друидът, когото убих в долината Лъг, я бе намерил и бе хвърлил върху нея ужасно проклятие. Сигурно много хора бяха чували за сакската робиня, наказана така жестоко от силурския друид. Предположението ми се оказа вярно.
Открих я в едно малко селце край морето. Жените там правеха сол, а мъжете ловяха риба. Жителите на селото отстъпиха назад при вида на непознатите щитове, но аз се пъхнах в една от колибите, където намерих изплашено дете. То веднага ми показа къщата на сакската робиня. Беше схлупена къщурка, построена на скала, която се спускаше отвесно към морския бряг. Даже не беше и къщурка, а някакво нескопосано убежище, направено от изхвърлени от морето трупи и покрито с изсъхнали водорасли и слама. До колибата гореше огън, а над него се опушваха десетина риби. Още по-гъст дим се извиваше над огньовете в основата на ниската скала, където къкреха тави с морска вода. Оставих копието и щита си до основата на скалата и тръгнах нагоре по стръмната пътека. Клекнах да надникна в тъмната колиба и една котка огъли зъби и засъска срещу мен.