Струваше ми се, че колкото и да вървяхме, Хълма си оставаше все на едно и също място. Просто бяхме нетърпеливи. Всъщност малко по малко, поток след поток, скъсявахме разстоянието и огромният хълм ставаше все по-висок и по-висок на фона на разпокъсаното небе. Скоро видяхме да проблясват светлини в основата на хълма. Бяха големи огнени пламъци. Най-напред помислихме, че гори светилището на Свещеното бодливо дръвче. Но с времето пламъците не станаха по-ярки, затова предположих, че светлината идва от нарочно запалени огньове, които вероятно осветяваха някакъв християнски ритуал за предпазване на храма от зло. Ние самите направихме знака против зло. Най-сетне стигнахме до една дига, която ни изведе върху твърдата земя на Инис Уидрин.
Тук нашият водач ни остави. Предпочете опасностите на блатата, пред онова, което ни очакваше в озарения от пламъци Инис Уидрин. Той коленичи пред мен и аз го дарих с последното злато, което ми беше останало, помогнах му да се изправи и му благодарих.
Ние шестимата тръгнахме през градчето, в което живееха рибари и плетачи на кошници. Къщите бяха тъмни, по улиците пробягваха само кучета и плъхове. Вървяхме към дървената палисада, която ограждаше светилището, и макар да виждахме дима, извиващ се над оградата, все още не разбирахме какво става вътре. Пътеката минаваше покрай главната порта на светилището и като наближихме, видях двама копиеносци на стража. Светлината от огньовете осветяваше щита на единия от тях. Върху щита бе изрисуван последният символ, който очаквах да видя в Инис Уидрин. Морският орел на Ланселот с рибата в ноктите.
Ние носехме щитовете си на гърба, така че белите звезди върху тях оставаха скрити и макар че всички имахме вълчи опашки на шлемовете си, стражите на портата изглежда ни взеха за приятели, защото не реагираха на нашето приближаване. Даже решиха, че искаме да влезем вътре и отстъпиха встрани. Тласкан от любопитството си за ролята на Ланселот в странните събития тази нощ, аз тръгнах да влизам през вратата и едва тогава двамата часовои осъзнаха, че не бяхме от техните другари. Единият от тях се опита да ми препречи пътя с копието си.
— Кой си ти? — попита той предизвикателно.
Блъснах копието му настрани и преди да извика го бутнах през портата навън. Исса се справи с другия копиеносец. В светилището се бе събрала огромна тълпа, но всички бяха с гръб към нас и не видяха боричкането пред главната порта. Не можеха и да ни чуят, защото пееха и се молеха монотонно и гласовете им заглушиха шума от кратката борба. Аз издърпах моя пленник в сенките край пътя и коленичих край него. Бях изпуснал копието си, като го измъквах от вратата, затова сега извадих късия нож от колана си.
— Ти си от хората на Ланселот, нали? — попитах го аз.
— Да — изсъска той.
— И какво правите тук? Това е кралството на Мордред.
— Крал Мордред е мъртъв — каза той, изплашен от острието, което бях опрял на гърлото му. Направо си глътнах езика от този отговор. Човекът реши, че мълчанието ми предвещава смъртта му и отчаяно възкликна. — Всички са мъртви!
— Кои всички?
— Мордред, Артур, всички.
За няколко мига сякаш целият ми свят се срина до основи. Мъжът в ръцете ми се заизвива, но моето острие го укроти. — Как? — изсъсках аз.
— Не знам.
— Как? — повиших глас.
— Не знаем! — повтори той. — Мордред беше убит преди да дойдем, а за Артур разправят, че бил убит в Поуис.
Отстъпих назад и махнах на един от хората си да пази двамата пленници с насочено към тях копие. След това изчислих преди колко часа се бях разделил с Артур. За последен път се бяхме видели край кръста на Кадок само преди няколко дни, а пътят на Артур до вкъщи бе много по-дълъг от моя. Ако е умрял, помислих си, новината за смъртта му нямаше да стигне до Инис Уидрин преди мен.