— Кралят ви тук ли е? — попитах ги аз.
— Да.
— Защо?
— За да вземе кралството, господарю — прошепна едва чуто единият.
Отрязахме ленти от вълнените наметала на двамата копиеносци и завързахме краката и ръцете им, напъхахме вълнени парцали и в устата им да не викат. Бутнахме ги в някакъв ров и ги предупредихме да кротуват. Поведох хората си отново към портата на светилището. Исках да надзърна вътре, да разбера каквото мога и едва тогава да тръгнем към вкъщи.
— Сложете наметалата върху шлемовете и обърнете щитовете — заповядах аз.
Скрихме вълчите опашки под наметалата си, отпуснахме обърнатите щитове ниско в краката си, за да не се виждат звездите и тихо се вмъкнахме в светилището. Движехме се в сенките, заобикаляйки в гръб развълнуваната тълпа, докато стигнахме до каменните основи на гробницата, която Мордред бе започнал да строи за майка си. Качихме се върху най-горния ред камъни, откъдето можехме да виждаме над главите на насъбралото се множество и да наблюдаваме странните неща, които ставаха между двата реда огньове, осветяващи нощта в Инис Уидрин.
Първо помислих, че виждам същия християнски ритуал, който бях наблюдавал в Иска, защото пространството между огньовете бе пълно с танцуващи жени, люлеещи се мъже и напяващи свещеници. Вдигаха ужасен шум — викове, писъци, вой. Между изпадналите в екстаз бродеха монаси с кожени бичове и шибаха голите им гърбове. Всеки безмилостен удар предизвикваше още по-силни радостни викове. Една жена стоеше на колене пред свещеното бодливо дръвче.
— Ела, Господи Иисусе! — пищеше тя. — Ела!
Някакъв монах я бичуваше в несвяст и то така, че гърбът й беше целият в кръв. Но ударите само разпалваха религиозната ревност на отчаяната й молитва.
Тъкмо щях да скоча от гробницата и да поведа хората си обратно към портата, когато се появиха копиеносци. Те грубо разбутаха вярващите настрани, за да разчистят място между огньовете, осветяващи свещеното бодливо дръвче. Замъкнаха нанякъде и пищящата жена. После дойдоха още копиеносци. Двама от тях крепяха на раменете си носилка, зад тази носилка вървеше епископ Сенсъм, повел група ярко облечени свещеници. До тях видях Ланселот и неговата свита. Там беше Борс, най-добрият боец на Ланселот, Амхар и Лохолт също бяха с краля на белгите, но не виждах ужасните близнаци Лавейн и Динас.
Тълпата запищя още по-пронизително, когато Ланселот се появи. Християните протягаха ръце към него, някои дори коленичиха, когато той мина покрай тях. Той бе облякъл бялата си емайлирана ризница, за която се кълнеше, че някога предпазвала тялото на древния герой Агамемнон. Носеше и своя черен шлем, украсен с разперените лебедови криле. Дългата му черна коса, блеснала от благовонните масла, се подаваше изпод шлема и се спускаше върху червеното наметало, закачено на раменете му. На хълбока му висеше „Острието на Христос“. Носеше високи бойни ботуши от червена кожа. Зад него вървеше Саксонската му гвардия — огромни мъже с плетени сребърни ризници и бойни брадви, чиито широки остриета отразяваха светлината на подскачащите пламъци. Не виждах Моргана, но нейните облечени в бяло свети жени пееха в хор и се опитваха да надвикат воя и виковете на възбудената тълпа.
Един от копиеносците носеше дълъг прът, който постави в предварително издълбана дупка край Свещеното бодливо дръвче. За момент се побоях, че ще видим как някой нещастен езичник ще бъде изгорен на този кол и затова плюх да се предпазя от злото. Жертвата очевидно беше в носилката, защото двамата копиеносци занесоха своя товар до Свещеното бодливо дръвче и после започнаха да привързват пленника към кола. Но когато свършиха и отстъпиха встрани, така че можехме да виждаме добре, осъзнах, че това всъщност не беше пленник, нито пък щеше да бъде изгорен. Наистина. Към кола не беше вързан езичник, а християнин и нямаше да наблюдаваме нечия смърт, а нечия сватба.
Спомних си за странното предсказание на Нимю. Мъртва ще стане булка.
Младоженникът беше Ланселот. Той застана до невестата си, привързана към кола. Тя беше кралица, някога принцеса на Поуис, станала принцеса на Думнония, а после кралица на Силурия. Това беше Норуена, снаха на Великия крал Утър, майката на Мордред, мъртва от четиринадесет години. Беше лежала в гроба си през всичките тези години, но сега я бяха извадили от земята и я бяха привързали към стълба, изправен край окиченото с молитвени панделки Свещено бодливо дръвче.