— Не е разбрал — спокойно отбеляза Мерлин. — Само се е надявал, че всичко върви по план.
Аз се изплюх.
— Това е работа на Сенсъм и на Ланселот — гневно заключих аз. — Ланселот вероятно е организирал убийството на Мордред, а Сенсъм нашето. Сега Сенсъм си има желаното християнско кралство, а Ланселот има Думнония.
— Само дето ти си жив — тихо се обади Сийнуин.
— И Артур е жив — добавих аз. — А ако Мордред наистина е мъртъв, тогава тронът принадлежи на Артур.
— Само ако разгроми Ланселот — отбеляза сухо Мерлин.
— Разбира се, че ще разгроми Ланселот — презрително заявих аз.
— Сега Артур е слаб — предупреди ме внимателно Мерлин. — Десетки от хората му са избити. Всички от охраната на Мордред са мъртви, както и копиеносците от Каер кадарн. Сей и хората му са избити в Иска, а ако не са мъртви, бягат. Християните са се надигнали, Дерфел. Чувам, че бележели къщите си със знака на рибата и хората във всяка къща, която не носи този знак, били избивани — Мерлин продължи да върви в мрачно мълчание. — Прочистват Британия заради идването на техния Бог — добави той след малко.
— Но Ланселот не е убил Сеграмор — казах аз, надявайки се това да е вярно, — а Сеграмор има цяла армия.
— Сеграмор е жив — увери ме Мерлин и след това ми поднесе най-лошата новина за тази ужасна нощ, — но е бил нападнат от Сердик. Струва ми се — продължи той, — че Ланселот и Сердик са се споразумели да си поделят Думнония. Сердик ще вземе пограничните земи, а Ланселот ще управлява останалите.
Нямаше какво да кажа. Струваше ми се непонятно. Сердик бе навлязъл в Думнония? А християните се бяха надигнали, за да поставят Ланселот на трона? И всичко бе станало толкова бързо, за няколко дни, а ние не бяхме доловили никакво предизвестие, за онова което се е готвело, преди да напуснем Думнония.
— Имаше предизвестия — обади се Мерлин, прочел мислите ми. — Имаше, но никой от нас не ги възприе сериозно. Кой се интересуваше от това, че няколко християни си рисуват риби по стените на къщите си? Кой обръщаше внимание на техните истерии? Дотолкова свикнахме с гръмките приказки на техните свещеници, че никой вече не слушаше какво точно приказват. И кой от нас повярва, че техният Бог ще дойде в Британия след четири години време? Имаше предизвестия, Дерфел, навсякъде около нас, ала ние бяхме слепи за тях. Но това не е причината за целия този ужас.
— Сенсъм и Ланселот го причиниха — изръмжах аз.
— Свещения съд го донесе — поправи ме Мерлин. — Някой го е използвал, Дерфел, и е освободил силата му. Подозирам, че Свещения съд е у Динас и Лавейн, но те не знаят как да го контролират, затова разляха ужаса му по тази земя.
Вървях и мълчах. Севърнско море вече се виждаше — сребристочерна подвижна повърхност под гаснещата луна. Сийнуин тихо плачеше и аз я хванах за ръка.
— Открих кой е баща ми — опитах се аз да я отклоня от мъката й. — Едва вчера разбрах това.
— Твоят баща е Аел — спокойно каза Мерлин. Аз зяпнах.
— Как разбра?
— По лицето ти, Дерфел. Тази нощ, когато се втурна през портата, само мечото наметало ти липсваше, иначе беше досущ като него — усмихна ми се Мерлин. — Аз те помня като сериозно малко момче, което само пита и се мръщи, а тази нощ ти се появи като воин на Боговете, ужасяваща грамада от желязо и стомана с щит и вълча опашка.
— Вярно ли е това? — попита ме Сийнуин.
— Да — признах аз и се изплаших от начина, по който можеше да реагира на това. Но нямаше защо да се страхувам.
— Тогава Аел трябва да е велик мъж — каза тя убедено, усмихна се тъжно и добави, — лорд принц.
Стигнахме до морето и завихме на север. Нямаше къде другаде да отидем освен в Гуент или в Поуис, където лудостта все още не се беше разпространила. Но изведнъж пътеката свърши — пред нас имаше само кал върху която прииждащия прилив разбиваше до бяло вълните си. От едната ни страна бе морето, а от другата блатата на Авалон. Струваше ми се, че сме попаднали в капан, но Мерлин ни убеди да не се безпокоим.
— Починете си — каза той, — скоро ще дойде помощ.
Мерлин погледна на изток, където над хълмовете зад блатата се бе появила ивица бледа светлина.
— Зазорява се. Нашата помощ ще дойде щом се покаже слънцето — обяви той и седна да поиграе със Серен и нейните котенца. Ние легнахме на пясъка до вързопите си, а нашият менестрел Пирлиг запя Любовната песен на Раянон — любимата песен на Даян. Сийнуин плачеше, прегърнала Моруена, а аз, вперил поглед в неспокойното море, мечтаех за отмъщение.
Слънцето изгря, обещавайки още един прекрасен летен ден над Думнония, само че в този ден облечени в желязо конници щяха да бродят из страната и да ни търсят. Най-накрая Свещения съд бе използван, християните се струпаха под знамето на Ланселот, над страната се стелеше ужас, цялото дело на Артур бе поставено на карта.