— Точно така — изръкопляска Мюриг.
— Аз няма да се бия за Ланселот — гневно заявих аз и Кълхуч изръкопляска пък на мен. Артур ме погледна с усмивка.
— Скъпи ми приятелю, аз и не очаквам ти да се биеш за Ланселот, но настоявам хората ти да се бият срещу Сердик. А цената, която ще предложа на Ланселот за помощта ти срещу Сердик, е той да ти предаде Динас и Лавейн.
Взрях се в него. До този момент не бях разбрал колко далеч бе стигнал в разсъжденията си. Всички ние виждахме само предателството на Ланселот, а Артур мислеше единствено за Британия и за неотложната необходимост да държим саксите далеч от Севърн. Щеше да премахне враждебното отношение на Ланселот към себе си, да го застави да задоволи жаждата ми за отмъщение и да се заеме с разгрома на саксите.
— А християните — попита иронично Кълхуч. — Да не мислиш, че ще те оставят да се върнеш в Думнония? Тия копелета ще те посрещнат с погребална клада.
Мюриг отново пискливо запротестира, но Артур го усмири.
— Религиозната ревност на християните ще се укроти — каза Артур. — То е като лудост. Щом се изтощат, ще се върнат по домовете си да събират парчетата на разбития си живот. И когато Сердик бъде разгромен, Ланселот ще може да наложи мир в Думнония. А аз просто ще си живея със семейството и това е всичко, което искам.
Кунеглас се бе облегнал назад и зяпаше по останките от римските стенописи, красяли някога тавана на залата. Сега се изправи и погледна към Артур.
— кажи ми пак какво точно искаш — тихо помоли той.
— Искам бритите да живеят в мир — каза Артур търпеливо, — искам да изтласкаме Сердик извън Думнония и да живея със семейството си.
Кунеглас погледна към Мерлин.
— Е, лорд? — подкани той стареца да каже своята дума.
Мерлин до този момент се занимаваше да връзва на възли две от плитките на брадата си и сега като че ли се стресна и бързо въведе ред в брадата си.
— Мисля, че Боговете едва ли искат това, което иска Артур — каза той. — Всички забравяте Свещения съд.
— Това няма нищо общо със Свещения съд — отсече Артур.
— Напротив всичко идва от Свещения съд — заяви Мерлин с внезапна твърдост. — А Свещения съд носи хаос. Ти искаш ред, Артур, и си мислиш, че Ланселот ще се вслуша в разумните ти доводи и че Сердик ще бъде победен от твоя меч, но за в бъдеще твоят разумен ред, който съществуваше в миналото, вече няма да съществува. Ти наистина ли мислиш, че мъжете и жените ти благодаряха за това, че им даде мир? Те просто се отегчиха от твоя мир и сами си създадоха неприятности, за да премахнат досадата. Мъжете не искат мир, Артур, те искат развлечения, не скука, а ти се стремиш към скуката, както жадният към медовина. Твоят разум няма да победи Боговете, те не биха го допуснали. Мислиш, че може да се промъкнеш в някое имение, да си направиш дом и да си играеш на ковач? Не — завъртя Мерлин глава със зла усмивка и вдигна дългия си жезъл. — Даже в този миг Боговете ти пращат неприятности — и Мерлин насочи върха на жезъла към входната врата на залата. — Виж какво ти изпращат, Артур, син на Утър.
Всички се обърнахме и видяхме Галахад да стои на вратата. Беше с плетена ризница, с меч на хълбока и опръскан с кал до кръста. А заедно с него бе сакатият, кръглолик, нещастник, с шомбест нос четинеста коса и рядка брада.
Да, Мордред беше жив.
Всички мълчахме изумени. Мордред влезе накуцвайки в залата, а малките му очички примигваха недоволни, че не го приветстваме. Артур седеше вторачен в своя господар. Знаех, че в този момент прекроява в главата си целия старателно измислен план, който току-що ни бе описал. Не можеше да има мир с Ланселот, защото бе жив кралят, на когото Артур се бе заклел да служи. Думнония все още си имаше крал и това не беше Ланселот. А Мордред. И той имаше клетвата на Артур.
Хората се насъбраха около краля да чуят какво се бе случило. Галахад отстъпи встрани и дойде да ме прегърне.
— Слава на Бога, че си жив — възкликна той с трогателно облекчение. Аз се усмихнах на стария си приятел.
— Ти да не очакваш моите благодарности затова, че си спасил живота на нашия крал? — попитах го аз.