Мордред се сгърчи в стола си, но не можеше да избяга от жезъла. Преглътна, огледа се, но в тази зала нямаше кой да му помогне.
— Че те ще бъдат убити от християните — призна Мордред.
— А на теб защо ти трябваше това? — продължи разпита Мерлин. Мордред се поколеба, но Мерлин отново вдигна жезъла високо и момчето смутолеви своето признание.
— Защото докато той е жив, аз не мога да бъда истински крал!
— Мислеше, че смъртта на Артур ще ти позволи да се държиш както си искаш?
— Да!
— И ти вярваше, че Сенсъм ти е приятел, така ли?
— Да.
— И никога не ти мина през ума, че Сенсъм също може да иска смъртта ти? — Мерлин поклати глава. — Какво глупаво момче си ти. Не знаеш ли, че християните никога не вършат нищо свястно? Първият от тях дори се оставил да го заковат на кръст. Свестните Богове не се държат така, съвсем не. Благодаря за този разговор, Мордред.
Усмихна се, вдигна рамене и си тръгна.
— Просто се опитах да помогна — каза Мерлин, минавайки покрай Артур.
Мордред трепереше като че ли Мерлин бе изпълнил една от заканите си. Беше се вкопчил за облегалките на стола и се тресеше. В очите му се показаха сълзи от унижението, което бе преживял. Все пак се опита да възвърне донякъде гордостта си като вдигна пръст към мен и заповяда на Артур да ме арестува.
— Не бъди глупак! — обърна се гневно към него Артур. — Да не мислиш, че можем да отвоюваме трона ти без хората на Дерфел?
Мордред нищо не отговори и това капризно мълчание запали в Артур бяс подобен на този, който ме накара да ударя своя крал. — Можем да се справим без теб! — озъби се той на Мордред, — и каквото и да става, ти ще стоиш тук, под стража! — Мордред зяпна, една сълза се отрони и размаза кървавата струйка. — Не като затворник, кралю господарю — обясни Артур уморено, — а за да запазим живота ти от стотиците хора, които искат да ти го отнемат.
— И какво ще правиш сега? — попита Мордред направо покъртително.
— Както вече ти казах — отвърна му Артур презрително, — ще обмисля нещата.
Разговорът бе приключен.
Сега поне беше ясен планът на Ланселот. Сенсъм бе замислил убийството на Артур, Ланселот бе изпратил хора да убият Мордред и после ги последвал начело на своята войска, сигурен, че всяко препятствие по пътя му към трона на Думнония е отстранено и че християните, подлудени от мисионерите на Сенсъм, ще избият всички оцелели врагове, а Сердик щеше да държи хората на Сеграмор на разстояние.
Но Артур беше жив, и Мордред беше жив, а докато беше жив Мордред, Артур трябваше да спазва дадената клетва, следователно ние трябваше да обявим война. Нямаше значение, че тази война можеше да отвори долината на Севърн пред саксите, ние трябваше да се бием с Ланселот. Клетвата ни задължаваше.
Мюриг не пожела да изпрати нито копие срещу Ланселот. Заяви, че се нуждаел от всичките си войници, за да пази собствените си граници в случай, че Сердик или Аел го нападнат и нищо не можа да го убеди да промени решението си. Съгласи се наистина да остави своя гарнизон в Глевум като по този начин освободи думнонския гарнизон да се присъедини към хората на Артур, но повече от това не искаше да даде.
— Тоя жълт малък копелдак — изръмжа Кълхуч.
— Той е просто разумен млад мъж — вдигна рамене Артур. — Иска да запази кралството си.
Бяхме се събрали — Артур и неговите военачалници — в една от залите на римските бани в Глевум. Над нас имаше керемиден покрив и сводест таван, където се виждаха части от изрисувани голи нимфи, преследвани от фавн сред вихрушки от листа и цветя.
Кунеглас бе много щедър. Неговите хора, които бяха дошли от Каер Сус щяха да бъдат изпратени под командването на Кълхуч да помогнат на Сеграмор. Кълхуч се закле, че няма да направи нищо за възстановяването на Мордред върху престола, но нямаше нищо против да се бие с воините на Сердик, каквато бе все още и задачата на Сеграмор. Подкрепленията от Поуис щяха да позволят на нумидиеца да тръгне на юг, да отреже саксите, обсаждащи Кориниум и по този начин да ангажира хората на Сердик в кампания, която щеше да им попречи да помагнат на Ланселот във вътрешността на Думнония. Кунеглас обеща да ни предостави всичките воини, които можеше да свика под щандарта си, но за да ги събере и да ги изпрати на юг към Глевум му бяха нужни поне две седмици.
В Глевум Артур имаше малобройни, но много добри воини. Сред тях бяха тридесетте души, които бяха ходили на север да арестуват Лайгесак (окован във вериги и затворен вече в Глевум), моите хора и седемдесетте копиеносци от малкия гарнизон на града. Броят на войската ежедневно растеше, тъй като всеки ден пристигаха бегълци, успели да се спасят от вилнеещите християнски банди, които все още преследваха всички езичници, останали в Думнония. Чухме, че в самата Думнония имало все още много бегълци, някои от тях се защитавали в древни землени укрепления, а други се криели из гъстите гори. Сред бегълците, стигнали до Глевум, беше и Морфанс Грозния, който се бе спасил от клането в кръчмите на Дурновария. Артур го постави начело на копиеносците от гарнизона на Глевум и му заповяда да ги поведе на юг към Акве Сулис. Галахад щеше да тръгне с Морфанс.