— Не приемайте битка — предупреди ги Артур, — предизвиквайте врага, тормозете ги, изнервяйте ги, но не влизайте в битка. Стойте в планините, движете се бързо, карайте ги непрекъснато да гледат насам. Когато милорд кралят дойде — Артур имаше предвид Кунеглас — можете да се присъедините към неговата войска и да тръгнете на юг към Каер Кадарн.
Артур заяви, че няма да се присъедини нито към Сеграмор, нито към Морфанс, а ще отиде да иска помощ от Аел. Артур знаеше по-добре от всички, че врагът скоро ще научи за неговите планове. В Глевум имаше достатъчно християни, които вярваха, че Артур е Врагът на Бога и които виждаха в Ланселот изпратен от небесата предтеча, дошъл да възвести завръщането на Христос на земята. Артур искаше християните да предадат плановете му в Думнония, искаше Ланселот да си помисли, че Артур не смее да рискува живота на Гуинивиър като тръгне с войски срещу него. Вместо това Артур щеше да отиде при Аел да го моли да изпрати хората си срещу Сердик.
— Дерфел ще дойде с мен — каза ни той.
Не исках да ходя с Артур. Имаше и други преводачи, протестирах аз, а моето единствено желание бе да тръгна с Морфанс и да отида в Думнония. Не исках да се срещам с баща си. Исках да се бия, не за да върна Мордред на трона, а за да прогоня Ланселот и да намеря Динас и Лавейн. Артур не ми разреши.
— Ще дойдеш с мен, Дерфел — заповяда ми той. — Ще вземем с нас четиридесет души.
— Четиридесет? — възпротиви си Морфанс. Това щеше чувствително да намали и без това малобройния му отряд, който трябваше да привлича вниманието на Ланселот. Артур вдигна рамене.
— Не искам да изглеждам слаб в очите на Аел. Даже трябва да взема повече, но може би четиридесет ще са достатъчни, за да го убедят, че не съм безпомощен. — Артур замълча. — Само едно нещо още — обади се отново той с такъв глас, че прикова вниманието на всички мъже, които вече се канеха да напуснат залата. — Някои от вас не са склонни да се бият за Мордред. Кълхуч вече напусна Думнония. Без съмнение и Дерфел ще си тръгне, когато свърши тази война, и кой знае още колко от вас ще го последват. Думнония не може да си позволи да загуби такива мъже — Артур отново замълча. Бе започнало да вали и от оголените тухли на тавана, които се виждаха между останките от стенописи, прокапа вода. — Говорих с Кунеглас — продължи Артур и почете присъствието на краля на Поуис с кимване на глава, — говорих и с Мерлин, говорихме за древните закони и обичаи на нашия народ. Каквото правя, правя го в рамките на закона, и не мога да ви освободя от Мордред, защото моята клетва ми забранява, а и в древните обичаи няма оправдание за подобно действие — Артур отново замълча и несъзнателно стисна дръжката на Екскалибур. — Но — продължи той — законът все пак разрешава нещо. Ако някой крал е неспособен да управлява, неговият Съвет може да управлява от негово име стига да запази за краля честта и привилегиите присъщи на неговия ранг. Мерлин ме увери, че това е разрешено от древните обичаи, а крал Кунеглас потвърди, че този закон е бил прилаган по време на управлението на прадядо му Бричан.
— Луд за връзване — вметна весело Кунеглас.
Артур отвърна с вяла усмивка, после свъси вежди да събере мислите си.
— Нямам кой знае какво желание да направя това — възропта тихо той, мрачният му глас прокънтя във влажното помещение, — но ще предложа на съвета на Думнония да управлява вместо Мордред.
— Браво! — викна Кълхуч. Артур му направи знак да замълчи.
— Досега се надявах — каза Артур, — че Мордред ще се научи да поема отговорност, но той не можа да се научи. Не ме интересува, че е искал смъртта ми, но съм загрижен затова, че загуби кралството си. Наруши клетвата, която положи при провъзгласяването си за крал и вече се съмнявам, че той е в състояние да изпълнява тази клетва — Артур замълча и сиурно много от нас си помислиха колко време му трябваше да разбере нещо, което за всички нас изглеждаше толкова очевидно. Години наред упорито отказваше да признае неспособността на Мордред да управлява. Едва сега погледна истината в очите, когато Мордред загуби кралството си и, което в очите на Артур бе по-лошо, не успя да защити поданиците си. По главата му капеше вода, но Артур като че ли не забелязваше.