— Няма да бъда най-добрият боец на Мордред — казах аз.
— Няма. Все някой ще бъде. Ако зависеше от мен, приятелю, щях и двама ви да взема вкъщи, да те направя най-добрия боец и да ти дам всичко, което ти дължа. Но не винаги става това, което искаме.
— Искаш да кажеш — казах аз без заобикалки, — че принцеса Гуинивиър няма да ми прости.
— Точно така — каза Артур мрачно. — Нито пък Ланселот — въздъхна той. — Какво да правя с Ланселот?
— Ожени го за Гуенхуивач — казах аз — и ги закопай и двамата в Силурия.
Той се засмя.
— Де да можех. Аз ще го изпратя в Силурия, но дали Силурия ще може да го задържи. Неговите амбиции са много по-големи от това нищожно кралство, Дерфел. Преди се надявах, че Сийнуин, семейството, ще го задържат там, но сега? — Той сви рамене. — Щеше да е по-добре, ако бях дал Силурия на теб. — Артур свали ръка от раменете ми и застана пред мен. — Аз не те освобождавам от твоите клетви, лорд Дерфел Кадарн — каза той официално, — ти все още ми служиш и когато те повикам, трябва да се отзовеш.
— Да, господарю.
— А това ще стане през пролетта — каза той. — Обещал съм на саксите три месеца мир и ще спазя обещанието си. А когато трите месеца изтекат, ще бъде зима и няма да можем да воюваме. Но през пролетта тръгваме на поход и аз те искам, теб и твоите хора, в моята стена от щитове.
— Ще бъдем там, господарю — обещах аз.
Той вдигна ръце, отпусна ги на раменете ми и ме погледна в очите.
— Дал ли си клетва и на Мерлин? — попита ме той.
— Да, господарю — признах аз.
— Значи ще ходиш да търсиш някакъв Свещен съд, дето не съществува.
— Ще ходя да търся Свещения съд, да.
Артур затвори очи.
— Такава глупост! — Той свали ръцете си и отново отвори очи. — Аз вярвам в Боговете, Дерфел, но дали Боговете вярват в Британия? Това не е старата Британия — каза той разпалено. — Може би някога ние сме били еднокръвен народ, но сега? Римляните доведоха хора от всички краища на света! Сармати, либийци, гали, нумидийци, гърци! Тяхната кръв се смеси с нашата, а в тази смес тече и римска кръв, сега навлиза и сакска. Ние сме такива, каквито сме, Дерфел, а не каквито сме били някога. Вече имаме сто Богове, не само нашите стари Богове и не можем да върнем годините назад, нито с помощта на Свещения съд, нито с което и да е от Съкровищата на Британия.
— Мерлин не мисли така.
— И ще ме кара да воювам с християните, само за да могат неговите Богове да господстват? Не, няма да направя това, Дерфел — каза Артур гневно. — Ти можеш да идеш да търсиш твоя въображаем Свещен съд, но аз няма да играя по свирката на Мерлин и няма да преследвам християни.
— Мерлин ще остави съдбата на християните в ръцете на Боговете — опитах се да защитя стария друид.
— А какво сме ние, ако не оръдия в ръцете на Боговете? — попита Артур. — Но аз няма да воювам срещу други брити, само защото те почитат различен Бог. Нито пък ти, Дерфел, поне докато служиш на мен.
— Да, господарю.
Той въздъхна.
— Как мразя тези религиозни вражди! Според Гуинивиър аз съм сляп за Боговете и сам съм си виновен за това. — Артур се усмихна. — Щом си дал клетва на Мерлин, Дерфел, трябва да отидеш с него. Къде ще те води той?
— Към Инис Мон, господарю.
Той отвори широко очи и потръпна.
— Ще ходиш в Лейн? — попита той невярващо. — Никой не се връща жив от Лейн.
— Аз ще се върна — казах аз наперено.
— Гледай да се върнеш, Дерфел, гледай да се върнеш — гласът му звучеше мрачно. — Имам нужда от твоята помощ, за да разгромя саксите. А след това, вероятно ще можеш да се върнеш в Думнония. Гуинивиър не е злопаметна жена.
Не бях убеден в това, но нищо не казах.
— Значи напролет ще те повикам — продължи Артур. — И се моли да оцелееш в Лейн — той ме хвана под ръка и ме поведе към къщата. — А ако някой те пита, Дерфел, дошъл съм и гневно съм ти се скарал. Проклел съм те, даже съм те ударил.
Аз се засмях.
— Прощавам ти удара, господарю.
— Смятай се за порицан — каза той. — Смятай се и за втория най-щастлив мъж в Британия.
За най-щастливият в целия свят, помислих си аз, защото имах това, което душата ми най-силно желаеше.
Или по-скоро щях да го имам, ако Боговете ни опазят, след като Мерлин постигне своето.
Стоях и гледах как копиеносците си тръгват. Знамето на Артур скоро се скри между дърветата. Той ми махна с ръка, скочи на гърба на коня си и изчезна.
А ние останахме сами.
Не можах да видя завръщането на Артур в Думнония. А много ми се искаше, защото той се връщаше като герой в една страна, която бе загубила вяра в него и бе заговорничила срещу него в желанието си да постави други, далеч по-неспособни същества, на негово място.