Аз обаче не станах свидетел на всички тези събития, защото живеех със Сийнуин в Кум Исаф и защото бях влюбен.
И чаках Мерлин.
Мерлин и Нимю дойдоха в Кум Исаф само няколко дни преди зимното слънцестоене. Тъмни облаци се трупаха над голите върхове на дъбовете и макар да беше вече следобед утринният скреж все още покриваше земята. Потокът се беше загърнал с изкърпена ледена премяна, под която водата едва се процеждаше, падналите листа бяха покрити с леден лак, а земята беше твърда като камък. В централната стая гореше огън, така че вкъщи беше топло, макар и доста задимено — пушекът се стелеше под гредите на тавана и твърде бавно намираше пътя към малкия отвор в края на покрива. Дим се извиваше и над колибите, които моите копиеносци бяха направили из долината. Жилищата бяха ниски, изградени с камък и земя и покрити с греди и орлова папрат. Зад нашата къща направихме обор и там вечер затваряхме един бик, две крави, три свине, глиган, десетина овце и двадесетина пилета, за да не ги отмъкнат вълците. В гората имаше много вълци, всяка вечер чувахме техния вой, а нощем понякога идваха да дращят по стената на обора. Овцете започваха да блеят жалостиво, кокошките изпадаха в паника и тогава Исса или някой друг от часовите, извикваше и запращаше горяща главня към края на гората и вълците се разпръсваха. Веднъж, рано сутринта, отидох за вода на потока и видях един голям стар вълк. Беше дошъл да пие вода и когато излязох от храстите, той вдигна сивата си муцуна, впери поглед в мен, изчака да го поздравя и едва тогава тихо се отдалечи. Реших, че това беше добро знамение, а в онези дни, в които чакахме Мерлин, непрекъснато гледахме за знамения и ги брояхме.
Ходехме и на лов за вълци. Кунеглас ни даде три двойки дългокосмести ловджийски хрътки. Тези кучета бяха по-големи и по-рунтави от известните поуиски хрътки, каквито гледаше Гуинивиър в Думнония. Ловът поддържаше формата на моите копиеносци, даже Сийнуин обичаше тези дълги студени дни горе в планината. Тя носеше кожени панталони, високи ботуши и кожен елек, а на кръста й висеше дълъг ловджийски нож. Сплиташе русата си коса на топка отзад на главата си, след това се катереше по скалите, спускаше се надолу по сухи дерета, прекачваше се през повалени дървета, следвайки двете си кучета, които я дърпаха напред, вързани с каишки от конски косъм. Най-простият начин за лов на вълци е с лък и стрели, но тъй като малцина от нас можеха умело да си служат с това оръжие, използвахме кучета, бойни копия и ножове и до идването на Мерлин вече бяхме натрупали един куп вълчи кожи на съхранение в складовете на Кунеглас. Кралят ни беше поканил да се върнем отново в Каер Сус, но ние със Сийнуин бяхме щастливи в Кум Исаф (поне колкото ни позволяваха мислите за изпитанието, отредено ни от Мерлин), затова си останахме в нашата малка долина и брояхме дните до появата на стария друид.
Наистина бяхме щастливи в Кум Исаф. Сийнуин изпитваше странно удоволствие да върши всички ония неща, които дотогава слугите бяха правили вместо нея, но така и не можа да се научи да убива пилета и винаги ме разсмиваше, когато се залавяше да готви кокошка. Нямаше защо тя да убива животното, тъй като всеки от слугите можеше да свърши това, а и моите копиеносци винаги бяха готови да направят всичко за Сийнуин, но тя настояваше да участва в домакинската работа и се справяше добре като изключим клането на кокошки, патици и гъски. Единственият начин, който можеше да прилага в тези случаи, и който беше измислила сама, беше да постави горкото пернато на земята, да стъпи с малкия си крак върху врата му и със здраво стиснати очи бързо и решително да дръпне главата.